СреднощНа среЩа с Анджела и Томас a.k.a. котаракът-философ

Целувката на Бенедикт XVI

2011-11-18T11:14:00.001+02:00

Моднатаиндустрия лежи на провокацията, секса и скандала, когато става дума за реклама.Ексцентризмът е част от CV-тона хората, които и се отдават. Дизайнери създават висша мода на фантазията, амодните къщи преобразяват имиджа на жената от ангел, през самодива, докръвожаден войник. Рекламата вече е изкуство, кадрите са произведения, а композициите са провокативни, неочаквани. Нищо вече не може да ни изненада, нищо не може да нивпечатли... или може?!

Скандалът намесеца, да не кажем, скандалът на скандалите тази година. Италианската къща Benetton реши да захвърлисекси моделите, да облече рекламните фотоси и да скандализира с това целия святв кампанията си UNHATE.Но скандалното не е в облечените модели (колкото и това да си звучи страннонапоследък в модните среди), скандалното са самите модели. Фотосерията съдържаколажи на политически и духовни лидери от целия свят, които не се здрависват,не се усмихват фалшиво, а се... целуват. Така в магазините и рекламните постерина компанията по света виждаме Барак Обама, Ангела Меркел, Никола Саркузи, президентитена Палестина, Венецуела, Южна Корея и още и още политически фигури, както и папаБенедикт XVI в колажзаедно с египетския имам Ахмад ал Таиб. Естествено Benetton бяха принудени да оттеглятпоследния кадър заради риска от световен скандал. Защо ли? Освен всичко друго,пресаташетата на компанията елегантно и с усмивка обясниха, че целта наколажите е благородна и проповядва мир по света. Защо обаче остава вкуса надолнопробната провокация?

Цинизмът нанашия век се е превърнал в нещо нормално. Като всяко нещо той е полезен, нонякои граници са създадени без мисълта, че трябва да бъдат престъпени.Църквата, дори за атеистично настроените хора, е една от тези граници. Даразказваш мръсни вицове за св. Петър е вече 200 метра отвъд тази граница. Даснимаш папата и да му нарисуваш балонче с неприлична реплика е на околокилометър от границата, но да направиш колаж с него в страстна целувка – това вечее безкрайно далеч в безсрамието си. Дори нерелигиозните, прилично циничните,неуважителните спрямо църквата хора като мен самата биха могли да признаятнередността на този кадър. Не заради друго, а защото има разлика между това дане уважаваш една идея и да не уважаваш хората, които я уважават. Концепцията наUNHATE е добра, ноизпълнението не толкова, защото най-елементарното възпитание изискватолерантност. А толерантността повелява да държим цинизма си в рамките надопустимото и да уважаваме границите на святото, дори то да не е такова за нас.Или накратко – ако искате да видите целувката на Бенедикт XVI, по-добре изберете тази, която той дава по челото на християните.

Малко на култура бяхме!

2011-06-04T14:23:00.000+03:00

На култура бяхме малко... Или поне така разбрах от пухкавия чичко, който се беше разпрострял с пухкавото си семейство на опашката пред мен. А, извинете, опашка ли казах? Ам... бутаница.

Изящните съкровища на траките - КЦ Морско казино. Нали съм про и няма как да препоръчвам на хората да видят нещо, което самата аз не съм видяла, пък и не че има по-интересно нещо за правене в петък вечер, отидохме на откриването на експозицията на златното съкровище, която беше безплатна през цялата първа нощ. Специално отидох на работа по-рано, за да не закъснея за "спектакъла". Та малко след 9 часа, натокана, усмихната се присъединих към Него и компания пред Казиното - топло, приятно, няма комари... любимите ми хора вече виеха на умряло. Елица и Стунджи (тия дето май бяха на Евровизия, ама нали съм задръстена и не ги знам) изпълняваха "хитовете си". Прекрасно... По едно време Той вече молеше "Махайте Елица и пускайте комарите!" Не че нещо против имам техно-етно музиката. Напротив - много добре е замислено - народни песни и техно бийт. Като изключим гласецът на момата, който пробиваше дупка в слепоочията ми. Остър, бистър, груб. И то цял час. Вече 12-часовата ми смяна с 30 полета от Москва и пищящите русначета ми се струваха като приятно прекарване. Тя ви, аз вих, тя ви, аз вих... Ама накрая тя спря, а аз продължих. С надежда поседнахме да изчакаме тълпата да се стопи малко - интелигентно пускаха по 30 човека едновременно, за да не се претъпка залата. Уви, желаещите бяха доста пъти по 30. След като си изчакахме чаканката, изядохме си сладоледите, научихме клюките, видяхме всички познати, които успяхме да различим в размитата светлина, решихме, че по-добре да чакаме на опашката, отколкото отстрани. В тълпата все ще влезем... Грешка номер едно. Преживяването ми на годината...

Уж културно се подредихме в единия край, но скоро ескейпът ни беше невъзможен. Мераклии се подредиха зад нас, после още и още и скоро бяхме по средата на океан от хора. Страшното беше, че океанът бе доста неспокоен. И понеже е Made in Bulgaria, редът бе само мираж. Всички викат на ченгетата, че нямало организация, че щели да ги смачкат. Най-членоразделният от охраната достолепно се провикна "Ами като не си я създавате вие, аз как да ви подредя?". Да бе, мъдри думи, ама кой ги чува. Скоро се молех ръката, забита в задника ми да е Неговата, а десният ми бъбрек да се върне на мястото си по-късно. Добре, че зад нас имаше едни младежи, готина компания, които спукаха с лафове. От друсането ми в истеричен смях около мен се създадоха достатъчни сантиметри, че поне да дишам. "Кога перничанин прегръща жена си? Когато си кара голфа назад!" - още се смея на това. Цяла седмица ще се чудят хората дали съм си пила хапчетата като се разкикотя. Всичко беше добре... първите 5 минути. Тълпата, обаче стана неспокойна. Кога сте виждали вие, българин да се подреди прилично на опашка, да си хване другарчето за ръчичка и да чака търпеливо? А какво стана като се събудихте? Естествено, панаирите станаха пълен комплект. Пухкавия чичко пред мен заговори на "бургаски" - "Ко сте са разбутали, ний тука сме дошли на култура малко!" На кое? Пък даже и скандалче се заформи, когато пред нас една мама се разбунтува, че трябвало да пуснат децата първо! Нейните деца! Вие да не си помислихте друго? Щели га и ги смачкат, милите. Но ние с Него нали не можем да си мълчим, пък и не се и опитваме, веднага се спогледахме: "Ами какво ти правят децата тук, в тая тълпа, в 12 часа през нощта? По това време трябва да спят, а не да ги водиш по морската градина!" Аууу, все едно разярена лъвица. Реших, че въобще не ми се става майка, ако това ме очаква. Всъщност добре, че беше тълпата, че не можа да ни докопа. "Ще си водя децата където си искам, когато си искам!" Ау, така ли? Ми тогава не се оплаквай! И те като се оптушиха, като се размрънкаха. Както отбеляза един от младежите зад нас "Втори Батак стана тука!" Два Батака, ако питате мен. Скоро дамската ми чанта се беше впила през стомаха в гръбначния ми стълб, а ръката все повече ми сплескваше престижните задни части. А пък аз самата, почти бях премазала Нея.

Така подпряна само се молех да не ми изпопадат важни органи, докато стигна до заветната бройка от 30 човека. Разбрах как се чувстват гнусните паяци и други гадинки като им пусна вода в мивката. Все едно да прекараш слон през пръстен. Тълпата ме изплю на стълбите. Инспектирах дали съм излязла цялата, после дали чантата ми и съдържанието и е на лице. Всичко беше на място. И даже дишах, и то въздух, а не нечии потни мишници. И нямаше мокри потници на пухкави чичковци около мен. О, живот! На вратата две мацки поздравяваха - Добър вечер, имате 5 минтути! Оо Добър поздрав! А съкровищата бяха прекрасни. И лъскави. И златни. Само дето останалата част от групата ни, която влезе с предните 30 имаше късмета да има и гид. На нас никой не ни обърна внимание. Само зяпахме табелките. Ама какво да се прави... късмет!

И така. Малко на култура бяхме. Или поне така каза пухкавия чичко, с пухкавото семейство пред нас. Но аз нещо културата не я видях. Сигурно мястото ми на "опашката" я е скривало от погледа ми. Пък и бях твърде заета да си пазя важните органи. Явно наистина у нас нищо не е безплатно. Дори, когато не ти искат пари.

Една кралска сватба и много късметлийски размисли

2011-05-02T00:53:00.002+03:00

Тя се събуди обикновено провинциално момиче в сватбения си ден, за да си легне същата вечер Дукеса на Кембридж и принцеса на Обединеното кралство – Кейт Мидълтън.

29 април (точно 1 месец преди с Него да отпразнуваме 4 години, откакто сме заедно) Той и аз бързо бързо се прибрахме и превключихме на CNN, за да гледаме прякото предаване на първата кралска сватба на 21-ви век. Прилежно подготвена, с бърза справка по история на Англия, не можах да дочакам да стана (дори непряко - пред телевизора) свидетел на това как Уилям и Кейт ще си кажат Да! Нека си го признаем – той е най-желаният принц от десетилетия насам. Кралските гени в съчетание с тези на красивата Даяна са наистина добра комбинация. Сватбата бе пищна, красива, силно духовна и... ме накара да преосмисля позициите си относно късмета.

Откакто съм започнала да оформям себе си, винаги съм отричала късмета като неизменно притежание на определени хора. Смятала съм го за функция на човешкия (не)разум, отчаян опит за обяснение на необяснимия низ от положинелни и отрицателни влияния върху резултатите от действията ни. Или иначе казано – късмет няма. Съществуват добри и лоши резултати от съчетанието – действия и външни фактори. А дали е така? Концепцията за Късметлията и Каръка е хлъзгава. Често наподобява градски мит. Дали един човек се ражда с космическо разпределение да бъде Късметлия – тоест всичко да му се отдава, независимо от неговите действия, и може ли късметът да бъде постоянен? Нещото, което не се споменава, когато определяме човек като Късметлия, е дали се плаща някаква цена за постоянния късмет. И ако да – то късметът в ежедневните ни действия наистина заслужава ли си, ако кармичната цена за него е твърде висока? А щом е твърде висока... въобще за какъв късмет говорим?

Познавам няколко човека, които са късметлии. Животът им поднася положителни емоции, успехи, неочаквани изненади. Такава е Късметлийката. Тя е тази, която намира пари на пътя, печели награди от томболи, обикаля света, свидетел е на неочаквани събития, които после остават в историята. Тя е жива късметлийка. Въпреки това, въпреки кармичния джакпот, в живота и не липсват и тежки удари, не липсват сълзи и трудни моменти, не липсват и неуспехи. Късметът и е ограничен и постоянен като рента, а тя понякога дори не забелязва, че го притежава. И дори случайните прояви на късмета и не са достатъчни, за да я направят истински щастлива и константно доволна. Какъв е приносът на късмета, пък бил той и постоянен, ако не да действа като ежедневна доза щастие?

Казват, че е въпрос на късмет да откриеш призванието си, въпрос на късмет е и да откриеш човека до себе си. Всъщност, толкова много аспекти от живота ни определяме като късмет. Дори това да се родиш в добро семейство, да попаднеш в подходяща среда, да направиш кариера. Неусетно, ние поверяваме себе си на случайността. Кейт Мидълтън попада случайно в университета, където учи и принц Уилям. Едно модно ревю струва увлечението на кралската особа. Ревю, в което случайно участва младото момиче, решава бъдещето и на принцеса 10 години преди да застане пред олтара в Уестминстър и да каже ДА! на внукът на английската кралица. Случайността, късметът, с който е родена, превръща провинциалистката в Дукеса и бъдеща кралица. Случайността и отрежда да получи назаем от Елизабет тиара от Картие, направена през 1936 година, за сватбения си ден. Да, традиционното „нещо назаем”, което всяка булка приготвя за щастливия си ден е историческа кралска реликва на Англия. Късмет?! Дали обаче Кейт е такава късметлийка? Да, късметлийка е, че е открила любовта, късметлийка е дори, че той е принц и с полагането на подписа си на брачното свидетелство тя всъщност се подписва под решението никога да не работи, да участва в благотворителни прояви, да бъде морален компас за цяла една нация, да носи красиви и скъпи дрехи, да бъде уважавана и обичана, да бъде принцеса и бъдеща кралица. Но късметът и идва с висока цена. Цената на не просто публичен живот, а животът на именно морален пример и дясна ръка на крал. Живот, в който първата брачна целувка да бъде пред милиони хора, всяка проява да бъде център на внимание. И то не по избор, а по предопределение. Дали късметът на Кейт Мидълтън е късмет в положителен смисъл – сигурно, но е и късмет, решаващ остатъка от живота и. Двулик късмет, носещ тежестта на това да бъде кралица. Във всеки смисъл, който думата носи. Ако някои от нас са щастливи да имат любимия мъж до себе си и усещат отговорността на това да бъдат негови спътници, то нейната отговорност е не само към съпруга и, а към цяла Англия, към целия свят.

Късметът е променлива величина. Дори когато изходът от уравнението действия плюс случайност е положителен, то късметът си остава амбивалентен. Дали аз съм късметлийка? Понякога! Поне малко промених собствените си позиции и повярвах, че съществува щастливата случайност. Вече имах късмета да срещна Него. Имах късмета да попадна в добра среда. Късметлийка съм да ми се случват все нови и нови приключения всеки ден. Пък и как да не повярвам в късмета – той е състояние на духа. След като едно провинциално момиче може да стане кралица на Англия, защо и аз да не покоря света рамо до рамо с Него?

За какво простестират Бургазлии? А дали протестират въобще?

2011-03-30T20:23:00.002+03:00

Получих покана по пощата! Намерих я в кутията си днес, след дълъг ден в университета, но вместо еуфория и радост, тази покана ме издразни, все едно ми бяха облепили входната врата с предизборни плакати.

Та... поканата:

Господин Ваклин Стойновски реши да отправи към мен и моите съседи една голяяяма покана (А3 размер - направо реших, че е безплатен вестник, иначе нямаше да я погледна) за своя "ПРОТЕСТ в БУРГАС" (така беше озаглавена) на 31 март. И макар да бе написана с доста елегантен хумор, тази покана беше особено отвратителна с исканията, които ПРОТЕСТИРАЩИТЕ смятат да отправят утре и нападките, които се "ръсеха" под снимката на горепосочения.

Според него, разбирате ли, таксата Синя зона трябвало да бъде 0.80лв, понеже в София била 1лв. "Не е логично в Бургас да плащаме същата цена" - казва той. А моят въпрос е - защо не е логично и кой решава, че не е? Вие ли, господин Стойновски? Аз пък съм за това да бъде 1лв. Няма да обяснявам причините си да подкрепям Синята зона, по-скоро ще кажа - няма логика ние да държим по-ниски цени на паркинга си! До кога Бургас ще бъде смятан за провинция? - докато самите ние се смятаме за провинциалисти! София с нищо не се различава от Бургас, още по-малко с паркоместата си - все са си същия размер, все са си със синя боя оградени!

Нелепите искания не спряха! След като решихме въпроса с цената на паркинга, сега нека решим и за глобата! Сега тя била 51.60лв и трябвало да стане 25, понеже, видите ли, в София била 29 лв. А на мен въпросът ми е - ако паркирате както трябва, какво ви интересува колко е глобата? И защо си направихме Синя зона, за да си олекотим трафика в центъра, ако ще си продължаваме да спираме както ни е удобно? Идеята на глобата (или поне така наивно мисля аз) е да предотвратява неправилното спиране, а не да бъде подчинена на аритметична зависимост от Софийските глоби! За скоба пък бургазлии плащали отново по-скъпа глоба от жителите на столицата - 15лв срещу 9.90 в София... Толкова е възмутително, че господин Стойновски "настоява да бъде по-евтино" в Бургас. Аз пък НАСТОЯВАМ да си остане същата! Не защото съм "почитателка" на администрацията, управляващите, Папата или който и да било там, а защото съм разумен гражданин и съм съгласна с това, че правилата са, за да се спазват, когато това не се прави - следват санкции! Нека бъде 15лв, казвам аз, даже 55 да я направят, само да се научим да спазваме правилата! Те са създадени за НАШЕ удобство!

Не само глоба ни грози - и паяк ни взима возилото! Та протестиращите и него искат да премахнат. Паякът причинявал "стрес, изключителни неудобства за самия човек" и т.н. Работата на паяка била "анархизъм"! А какво е, ако мога да попитам протестиращите, когато някой си паркира колата на тротоара, така че да не може да се премине, или когато препречи улицата и спре трафика? И това не причинява ли "стрес и изключителни неудобства" за останалите? Трябвало да се взимат САМО колите, които препречвали движението и били паркирани на местата, определени за водачи в неравностойно положение. Прощавайте, но те не правят ли точно това? И когато движението не е препречено, а САМО затруднено, трябва ли водачите да страдат заради свои неразумни колеги зад волана и да преживяват "стрес и изключителни неудобства"?

Не само проблемите на Синята зона и бургаските водачи вълнуват протестиращите! Факт е, че таксите за детските градини се увеличиха, но, съгласете се с мен, много от градините са ремонтирани, да не говорим, че инфлацията е навсякъде. (Аз пък ще протестирам за това, че ми увеличиха цената на туршийката в зарзаватчийницата!) Глупаво е да чакаме да се премахне таксата за ясли и да се намалява тази за детските градини - общината няма дървета, по които растат пари. Тя не може да се издържа сама! Нито може да издържа детските ни градини, училищата, парковете, улиците и фонтаните!

Най-разярена обаче останах от последните редове на поканата - господин Стойновски ни разказва каква чудна програма ни е приготвил, какви изненади смята да ни поднесе, какви "подаръци ни очакват":

Ще раздадем найлонови калцуни за обувки. За да имате с какво да се приберете, ако е кално в центъра.

Тежко и трудно ми е като млад човек да не закрещя, колкото глас имам: Ако не се ремонтираше центъра, по-хубаво и по-малко кално ли щеше да бъде? Ако не се слагаха "евтините, турски плочки по центъра" по-красив ли щеше да бъде Бургас? Или Вие щяхте да докарате италиански гранитогрес и с него да облепите Александровска? По-скоро щяхте да оставите разбития асфалт и пропадналите тротоари, или греша?

Мили съграждани, вие впечатлихте ли се от хумористичната и примамлива покана? Хванахте ли се на "уместните искания"? Ако да, вие скоро излизали ли сте из Бургас? Улиците ни се ремонтират, Морската градина - обновява и поддържа, отворихме си Морското казино, което дълги години бе забравено и порутено от нас... въвежда се РЕД!!! Да, става бавно, става трудно, става не без нашата помощ и търпение. Но ако след дълги години скапани тротоари и улици с дупки не можем да потраем още няколко месеца, то ние не заслужаваме промяната! Бургас, нашият Бургас се променя, разхубавява, дори с "евтините, турски плочки по центъра" той ще бъде по-красив от вчера! Платете си левчето за Синя зона или отидете до центъра пеша! Ако ви глобят, то е защото сте си го заслужили - нарушили сте правилата - платете си глобата! Детето ви получава по-добри условия в дутската градина - таксата явно си заслужава!

Бургаската администрация може да не е перфектна. Сигурно и те си присвояват, сигурно и те не казват всичко, но поне правят нещо. Нещо различно от това да ни разказват вълшебни приказки. Повярвайте в тях и повървете по разкопаната Александровска, минете с автомобила си по Ботева и си представете как ще изглеждат улиците ни догодина по това време! "Найс, а...!?"

Прероди се Морското казино Бургас!

2011-03-26T22:51:00.001+02:00

7.08.1938 година... Старият Бургас се сдобива с една забележителност, която ще се превърне в символ на града. Моето време, обаче, някак забрави казиното и го превърна в бунище, то опустя, замърси се, не се използваше за нищо, бе забравена сграда без стойност, за съжаление, като изпусната опаковка от вафла на терасата над моста. Но ето че дойде и 26 март 2011, дата, която бургазлии ще помнят дълго!

Да, този ден дойде! Днес официално отвори врати Културен център "Морско казино". След четири месеца ремонтни дейности, които лично аз сравнявам с велик подвиг, най-после една от най-привлекателните атракции в Морската градина бе превърната от свърталище на пияници и временен дом на клошари в модерен и красив културен център. Без да се нарушава оригиналната архитектура, но и използвайки модерен дизайн, на старото Морско казино бе вдъхнат нов живот. Като подарък за реоткриването му, слънцето огряваше цял ден парка и позволи на всички ни да излезем навън и да станем част от празника. А какъв беше празника само... Бургаската духова музика огласяше цяла сутрин Морската градина. Младежи от МКЦ в автентични костюми от "младостта на казиното" обикаляха тълпата и радваха очите на всички ни с усмивките си, походката си, прическите и дрехите си и сякаш пресъздаваха духа на "онова време" на дълги рокли и фракове. Да не забравяме и осигурените стативи, които млади художници използваха, за да увековечат с бои празничния ден, актьорите, които водеха празника, а имаше дори и файтон и изложба на стааааари коли. И всичкото това в Морската градина пред очите ни. Естествено, присъстваше и отче, което да освети Казиното и да поръси със светена вода присъстващите, за да сме здрави и да се радваме на новата си стара придобивка. Кметът Димитър Николов "отключи" казиното и пусна всички да го разгледат - залите, изложбите, да се насладят на гледката, да видят множеството изпълнения на различните етажи - Стари градски песни, хора, фото прожекции, а в късния следобед и... спортни танци (Спортна академия и клуб Бургас1975). В Творческите студия първо играхме шах и рисувахме, после творихме с коприна и филц и рисувахме по стъкло... Пихме кафе и боза в ретро кафенето. Талантливи пианисти от публика се превърнаха в изпълнители и ни посвириха на прочутия нов роял... Денят завърши с "Часът на земята", когато светлините загаснаха и заблестяха само свещите.

* * *

Спомням си преди само 5 години как се катерехме като вагабонти и се забавлявахме на втория етаж. Колко бе порутено и как миришеше на мръсотия, но как му се радвахме и как си мислехме дали някога казиното ще отвори пак врати. Дали ще бъде казино, или ресторант, или може би дискотека. Не познахме! Дълго време слухове достигаха до нас, но не им вярвахме, не мислехме, че е възможно да го възродят... НАИСТИНА. Грешахме! Всъщност направиха най-прекрасното, което можеха - върнаха му културния дух и му възложиха мисията да служи на Бургас. Дълго бяхме го забравили, но му се отплатихме с възхищението си. И не е възможно да се опише забавлението, настроението, което този пролетен празник ни вдъхна. Община Бургас си свърши работата - организира много весел празник и ни подари спомена за Реотварянето на Морското казино. Върна ни 73 години назад и в същото време ни изпрати поне 20 години напред!

ПП: Снимките са личен архив и следователно правата са запазени! :)

Моята стена във Фейсбук - моята крепост

2011-03-21T13:25:00.003+02:00

Малък предислов:
Идеята на този пост се роди неотдавна, докато качвах снимка на една опулена котка, зяпаща в един лаптоп, на стената си във Фейсбук. Осени ме една неповторима идея - да направя страницата си във всеизвестния сайт в един парад на Анджела. Не за да се промотирам, не за да се показвам колко съм мъдра, не за да си прося одобрителни коментари или да броя с налудничев поглед колко хора са натиснали бутончето "харесвам", а поради същата причина, поради която си направих блог - за да кажа какво усещам, как го тълкувам, какво търся и къде го намирам, за да обменя опит с други като мен, за да знам, че не съм единствената, която в определен момент се чувства тъжна или пък безумно щастлива, за да споделя с повече хора, какво ме вълнува, да разпространявам идеи, които будят у мен различни чувства (одобрение или не), за да покажа местата, които съм посетила, или тези, които мечтая да видя със собствените си очи, за да споделя моментите, които са били така скъпи за мен, така че да ги изживея с другите - тези които са ги изживяли с мен, тези които иживяват подобни мигове или тези, които не мислят, че някога ще ги преживеят, също както някога и аз не съм вярвала...

* * *

Едно време, когато все още нямаше нито Фейсбук, нито Майспейс или други от сорта хората се снимаха, подреждаха прилежно снимките в албуми, които стояха гордо на рафтовете. После, когато дойдеха гости, прахът се издухваше от кориците им и те се разтваряха, за да разкажат истории... истории за щастливи мигове, приказни преживявания и различни приключения. Някои от снимките поставяха в рамки на видно място в хола, а гости хълцаха по красивия кадър от коледно тържество, училищна пиеса или друг семеен повод. Е, това да ви напомня нещо...
Хитроумно, като тийнейджъри си облепяхме стените с разни плакати, надписи, снимки и си ходехме на гости и с въжделение гледахме по чуждите стени и нито за миг не ни се стуваше, че това, което причиняваме на стаите си е направо жестоко. Даже напротив - разменяхме плакати, пишехме, рисувахме и закривахме всяко кътче от внимателно боядисаните или облепени с тапети стени. Разменяхме си снимки и картинки, надписани с послания, които да гледаме след 20 години и сладостно да си спомняме за младостта си. По-късно пораснахме... Започнахме своите собствени албуми. И сложихме в рамки своите снимки. И всичко започна отначало. И не съвсем.
Появиха се форумите, сайтовете за запознанства, Фотобъкет и други. Снимките ни се дигитализираха и вече рядко се сещахме за рамки и какви ли не други ненужни атрибути. Вместо тях имахме компютър и дискове. А днес улесненията направо ни заляха. Има Фейсбук, където снимките се появяват минути, след като кадрите са заснети, а ние станахме по-изискани - снимките ни се надпреварват за по-добра резолюция и ефекти, научихме се да позираме... и в това няма нищо лошо!

* * *

Фейсбук, що трудове се изписаха, колко изследвания се проведоха, колко специалисти го превърнаха в дрога и в диагноза... А всъщност не е ли той същият онзи албум от полиците, същите снимки в рамките, по които лелите и бабите аууу-каха и ееее-каха. Не е ли споделената ни мисъл, вълненията ни, любимата ни песен...
Направих си страница в сайта. Дори я обзаведох с информация за себе си, намерих си виртуални дружки, свързах се с приятели и колеги от други градове... страни... започнах да споделям снимки, както свои, така и красиви кадри от събития, които са събудили нещо у мен. Щом някоя песен ме докосне, бързам да я споделя, за да докосне и душите на тези, които уважавам и с които споделям обща вселена от интереси и чувства. Бързам, да, фанатично треперя, за да видя дали звуците ще въздействат върху другите така, както са въздействали на мен... И нямам търпение да запиша всяка своя мисъл върху стената си, да нарисувам своя син свят, да го споделя с другите. Диагноза... може би, а пък може и да е просто начин да споделя своята вселена от интереси с другите. И да не ги забравя. Нито да оставя себе си да бъда забравена. И пиша по своята стена, и поставям снимки, също както пещерните хора са драскулили по стените, за да оставят следа от своята наивна мъдрост. Не за да се промотират, а за да се споделят и да се обогатяват. Така моята стена във Фейсбук се превърна в моя крепост. Така посетих света, така опознах хората и техните вселени, така се научих, че единствено комуникацията води до себепознание.
И да, диагноза е сигурно, че се чувствам уютно в страницата си във Фейсбук, но възнамерявам да се отдам на пристрастеността си, за да продължа да живея в своята вселена, за отида на гости на чуждите вселени, за да поканя да посетят и моята...

Демони и сенки

2011-02-13T22:01:00.004+02:00

Когато стъпките отекват в тишината, а на улицата няма нито мравка, която да ги чуе, тогава излизат демоните. Те никак не са тъмни, нито пък грозни, още по-малко имат причудливи форми. Те са просто безплътни, нещастни мисли, които някой тъжен човек е пуснал да се реят. Те причакват някой случаен минувач, който явно е закъснял и бърза да се прибере, за да вечеря и да си легне, вкопчват се в него и с невиждана сила си проправят път до най-съкровените му мечти. И с всеки провален опит те да се изпълнят, демоните се хранят с горист и болка. Ликуват! Търсят как да обсебят всяко кътче от душата на човека, за да се проваля той повече и така те да продължат да живеят охолно. Докато не остане и капка мечта у него и той ги разпилее по улиците, отново сам, отново закъснял и на прага на отчаянието. Тогава демоните продължават своя лов. Причакват нови жертви и така във вечен кръговрат. Демоните ни обсебват, а когато не остане нищо, те се освобождават от ненужната ни душа, за да заловят нова, свежа, щастлива. Понякога се налага да чакат с дни. Да дремят в някой ъгъл докато накрая жертвата им сама им се предложи. И те отново ликуват! Ето такъв демон днес срещнах. Бях закъсняла, вървях бързо и замислено към дома. Изведнъж, пустата улица някак проблясна страха от тъмното, неизвестното, случайните минаващи покрай мен коли и усетих. Демонът искаше да се промъкне в ума ми. Попитах го: "Какво искаш от мен? Почти стигнах! Няма какво да ми се случи вече!" А той презрително се засмя: "Нима не те е страх... поне мъничко... виж тъмният ъгъл там, виждаш ли сянка? не? как? Там е!" Бе мой ред да се засмея: "Страх ме е от всичко. И от ъгъла, и от сенките, които виждам, и от това да си легна с прибрани завеси дори, страх ме е да спя на отворена врата! И какво от това? Дори да ми се случи нещо... Дори сянката да не е плод на моите тъжни мисли, дори да е истинска, дори да е заплашваща, животът продължава. Дори да се слея с тази сянка, най-лошото, което може да ми се случи на този свят е да загубя себе си!" Демонът се смути. Не очакваше да му противореча. Не очакваше дори да проговоря. Очакваше да бъда вече вкочанена, да усещам как е стиснал в длан душата ми и се увива около нея като бръшлян. Но аз, вместо това, проговорих, дори го побутнах леко с ръка, усетих студа, в който е облечен. И той изчезна. Ей така... изпари се. Може би е намерил друга жертва. Може би съм го стопила с топлината на дланта си. Може би той въобще не е съществувал. Може би и той като сенките по ъглите е бил само отражение на собствените ми страхове. Или пък уютно се е загнездил в душата ми и чака да му дам възможност да я обсеби. Но знам, че вече не ми проговори. И съм сигурна, че не ще го направи. Все пак е само един демон. Не е нито грозен, нито зловещ, а е само безплътна нещастна мисъл на един тъжен човек, мисъл, която дебне щастливи хора, за да ги погуби.

Малка, лъскава книжка, голяма колкото дамската ти чанта

2011-01-29T00:13:00.001+02:00

Този пост е нещо като отговор на въпрос, който ми зададе една позната. И вместо да се карам с нея, аз ще и кажа следното:

Случвало ли ви се е (така де май се обръщам само към жените) да се загледате в списание, което върви с подарък – книга и да изпитате неистовото желание да си го купите само заради пъстрата и симпатична корица на книгата и провокативното и заглавие? Това се случи с мен. И така започнах да чета чиклит – за удоволствие, помежду другото. И всъщност въпреки липсата на дълбок и многопластов сюжет, тези книги са интересни, увлекателни и разглеждат, вместо фундаментални проблеми, всекидневните ни терзания, начина, по който може да се развие животът на всеки един от нас. И не само що се отнася до любовта, но и до работата, приятелството и семейството ни, личния ни свят и самоуважение.

Чиклитът (chick literature – проза за жени) всъщност не е ново явление. Повечето от вас са чували за сестрите Бронте, Джейн Остин, Колийн МакКълоу („Птиците умират сами”), които лесно могат да се класифицират като авторки на именно такъв тип литература. Те пишат за женския свят, за мислите и чувствата и резултатите от тях. В същото време представят архетипи на характери, които реално са съществували и съществуват във всяко едно общество. Горделиви и надменни богаташи и техните различни дъщери и синове, сред които случайно се оказват чувствителни и добри хора; изгубили статута и богатството си аристократи; представители на средната класа, които се стремят към положение и така нататък и така нататък. Реално погледнато това са и героите на повечето автори, независимо от жанра, в който творят. Какво тогава различава авторките на чиклит и защо те често са обект на присмех заедно със своите читателки?

Сюжетната линия на тези романи често преплита любовни афери с драматични сблъсъци с приятели и роднини. Задължителен момент е раздялата, която води до терзания и прозрения. Жертвите, направени от героинята често се оказват по-големи от предполаганото и под въпрос остава самото и съществуване такава, каквато е била. Задължителен завършек е осъзнаването на грешките и осъществяването на въпросната любов. И докато на пръв прочит виждаме една подсладена любовна история от класически тип, под повърхността се оказва нещо повече, а именно същността на нашата психика. Целите, които гоним не винаги се оказват правилни, морални или достатъчни, за да ни донесат щастие. Мнението, което сме изградили за себе си обикновено се разминава с това, което околните имат за нас. И обикновено не съвсем верни. Но това определение за сказанието отново ни води до заключението, че сюжетът и посланията са универсални и не са запазена марка само на чиклита, а на романа въобще. Въпросът остава: какво различава женската проза от останалата литература?

Талантът на изброените писателки е всепризнат. Никой не оспорва стойността на „Гордост и предрасъдаци”, нито пък на „Брулените хълмове”, съвременните писателки обаче са като печат за своите читателки: „манекенка”. Неизвестните за вас (може би) Мишел Куна и Софи Кинсела създават не по-малко интересни романи, отново базирани на „таланта” ни да се поставяме сами в нелепи ситуации, които да ни костват отношенията ни с близките ни. „Размерът има значение” на Мишел Куна представя точно една такава ситуация. И размерът е всъщност размер на сутиен. Или да бъдем точни – сутиенът на главната героиня, която си е втълпила (не без помощ), че гърдите и са прекалено малки, следователно няма да открие истинската любов, нито пък да бъде уверена и успешна в кариерата си. Ето ви нещо забавно, познато на много жени и... грешно. И писателката ни го доказва с едно малко книжле изпълнено с хумор и любов. Ама не от онази: „тя разкопча ципа му и остави неговият (нещо си) да щръкне навън”, а от другата: „тя не можеше точно да разбере какво изпитваше към него, но нещо я караше да търси неговата компания”. Нещо което всички ние правим, когато сме влюбени, но още не го знаем. И това не се случва само на жените. Това се слючва и при мъжете, също както скруполите, притеснението и комплексите. Само че ние си го признаваме. И не само това! – Ние създаваме литературен жанр от него. И цяла издателска индустрия. Всички вие сте чували за Кандис Бушнел и Лорйн Уайзбъргър или поне за „Секса и градът”, „Дяволът носи прада”. Те придобиха известност най-вече с екранизациите си. И всички вие ги видяхте. „Размерът има значение” не им отстъпва, но за съжаление е малко книжле без холивудска версия. И естествено са я прочели предимно привлечените от симпатичната корица (като мен) заедно със сп. Космополитън. Аз обаче не се притеснявам да си призная, че и се насладих. Насладих се още на Балзак, Дюма, Агата Кристи, Жорж Сименон, Пол Дохърти, Оскар Уайлд, както и на много други представители на различни епохи и жанрове. Обаче се насладих и на тази малка книжка. Може би онези интелектуалци, които си мислят, че чиклита е под нивото им трябва да се замислят колко пъти те са се съмнявали в себе си и дали няма да намерят по-увлекателна за неделния следобед тази книжка вместо тежките томове. Може да не ви даде отговор защо гладуват децата в Индия, но пък ще ви е забавно, неангажиращо и лежерно-поучително.

Балкански аристократи и изкуство или естетически глад за антибитовизиране

2011-01-27T12:45:00.005+02:00

Изкуството, под каквато и форма да е то, е преживяване, вдъхновение, разтуха и един вид вдъхновение. Именно заради това ще ви разкажа за последната си седмица, която беше затрупана от учене, почивки за CSI NY и... изкуство.

Понеделник... изпит по Езикова култура. Притеснение нямаше, нито пък особени трепети от типа в-корема-ми-има-буца, още по-малко такива от вида мисля-че-ще-повърна-мускула-на-прасеца-си. И странното беше, че въпреки неподготвеността си, въпреки досадата, с която се подготвих изкарах 6-ица! (пауза за аплодисменти и благодарности към майка ми, котарака и болящото ми пръстче на десния крак) Обаче вечерта беше доооста интересна. След като Той уреди билети за театър (изживяване, до което до момента не бях имала), решихме все пак да ги използваме. Вярно, студа на вън ме предизвикваше по-скоро да си легна и да чета книжки, от колкото да отида чак до Адриана Будевска и да мръзна на тясно там. Обаче, изненадващо за мен, пиесата се оказа приятна, разтоварваща и много забавна. Кой беше казал, че сме нямали актьори?! Освен някои бургаски „редовни клиенти”, участваха и млади актьори (както скоро разбрах, завършили преди 2-3 години), които много ми допаднаха, а и Тончо Токмакчиев, който, изненадващо, повече ми хареса на театрална сцена, отколкото на малкия екран. Та пиесата се казва „Балкански аристократи” от Любинка Бобич, под режисурата на Бойко Богданов. Казват, че театърът не е за всеки, казват още, че изисква различно око, което да оцени играта, вместо ограничените декори. (Особено в Бургас, където сцената е мъничка и доста износена.) Но е факт, че видях почти пълна зала с хора, които се забавляваха. (дори един дългобрад, сравнително спретнат и... бос чичко, който стоеше зад мен) И те сигурно си падат по американски филмови продукции, и те четат лъскави списания, и те биха предпочели да си стоят на топло у дома. И въпреки това бяха дошли да се насладят на другото изживяване. Та значи, театърът не е толкова... недостъпен за простото и неподготвено око. Което ме наведе на една тъжна мисъл... защо нямаме повече постановки? Повече разнообразни такива? В сайта на АБ видях снимки от 10-ина, което или означава, че са били толкова през последната година, или са били толкова „хитовете” с разпродадени билети. При толкова млади режисьори, толкова млади писатели, къде са ни новите, нестандартни, забавни сценарии? Още повече, че талантите не са концентрирани в столицата, те не са всичките родени там. И ако е възможно всеки месец да се прави по една нова постановка, която да пълни залите, защо това се случва 3 пъти в годината? Защо се ограничаваме до фестивали, вместо да се срещаме с театъра, когато пожелаем? Тези въпроси стоят в мен цяла седмица, без отговор. В процеса на търсене на инфо за младите актьори в пиесата, попаднах на страница във ФБ с целия випуск, от който са те. Всъщност, повечето от младежите участват във филмови и телевизионни продукции. („Стъклен дом”, „Тилт”...) Може би е вярно, че не всеки актьор е годен за сцената, а пък и във филм е по-лесно да се играе заради наличието на дубли и възможността за презаснемане на сцените, ала в същото време ми се струва по-голяма тръпката от контакта с публиката. Защо вековната театрална традиция бива изместена от новото изкуство, новата индустрия. Реално, от филм сепечели повече от продадените билети в театъра, но това произлиза от по-голямата реклама, по-широкия достъп и повечето възможности, които предлага киното и телевизията. Но ми се струва, че разликата между киносалона и театралната зала не е много голяма за нас – „потребителите”, а разликата в „продукта” е... космическа. Навярно никой няма да се откаже от филмите (аз още по-малко), но ако има условия, ако има новости и увлекателни пиеси съм сигурна, че много от нас ще намерят време между прожекциите да отидат и на театър. Просто, защото изживяването е различно. А ние страдаме от липса на изкуство, ама истинско и разнообразно такова. Ежедневието ни става все по-напрегнато и естетиката все повече се битовизира. А не трябва да е така. Хората търсят естетиката в дома си, в офиса и се ограничават до това да гледат телевизия и дори тя се превръща в част от ежедневието им – спират да я забелязват, а тя, за да отговори на новите потребности, се политизира, икономизира, криминализира... Къде остава културата в ежедневието ни? Нищо чудно в това, че моралните ценности се изменят! Книжките с приказки, увлекателните романи, хубавата пиеса се превръщат в анимационни филмчета, приключенски филми и драми. Моите адмирации за постигнатия напредък в ефектите – те наистина допринасят за изживяването на историята, ала преживяването от съприкосновението с героите, с техните чувства става студено. Делящото ни стъкло, дори опитите за 3D съживяване ни отдалечават от натуралното изкуство. И ако ни е необходимо това ново филмово и телевизионно приключение, то, от къде на къде, ще забравяме за старото? Кой ни е втълпил, че не ни трябва да отидем на театър, когато същата пиеса има филмов вариант? В края на краищата това са две различни неща. Две далечносвързани роднини от семейството на изкуството. Не трябва да затриваме извора на една наслада за сметка на друг.

И знам, че пишейки това аз просто коментирам, дори не се доближавам до някакво решение на своите терзания, но ако дори един човек се замисли, дори един човек си купи билет и дойде заедно с мен на следващата пиеса (въпреки че не знам коя ще бъде тя) то ще се радвам, за него, не за себе си, защото ще е намерил още един начин да се отърси от ежедневните си глупости и ще е изпитал ново изживяване! Така че – не се битовизирайте, не търсете естетиката в нова рокля или нов диван, а потърсете красотата в другите и форми – отидете на изложба, вижте театрална постановка, организирайте си фотопикник, прочетете книга, а после ви каня на по виртуално питие, за да ми разкажете. Може и на реално! Стига да ми разкажете нещо истинско. Нещо красиво!

Из размислите на един котарак-философ vol. 01

2010-12-25T21:49:00.003+02:00

"Бъдни вечер е... Масата е подредена, всички гледат лакомо към съдовее пълни със... зарзават. Като стадо крави на паша примляскват в очакване на празничната вечеря. И ако трябва да бъдем честни ухае невероятно, но поради някаква причина, колкото и да се въртя около масата, да се усуквам в краката им, да мъркам и да се правя на сладък от нея не изпада нито едно пилешко бутченце, нито късченце мръвчица... нищо! В купата са ми сипали нещо, което очевидно трябва да наподобява месо, но по-скоро има вкус на маратонките на "татко" или на един непран чорап на Анджела, който бях примъкнал под фотьойла. Сигурно заради това не ми подхвърля нито парченце - сърди ми се, а колко и е пълна чинията... И как яростно боде с вилицата, ще каже котарак, че не е дъвкала ботуши от една седмица! И каква е тази радост и празнично настроение. Сигурно заради "мама", тя нещо ми се губи напоследък докато си дремя в хола. Само бабата повтаря "уй на баба момчето, колко си сладичък, колко си голямо момче станал...." бррррххххххх, досада! Я дай да видим елхата...

Пххххх, има вкус на балатум. И какви са тия шарении по нея?! Яяяя, колко са лъскави... само да ги хвана, само мъъъъъъъъъъъничко ми трябва, ох, защо ми бягаш, ей!, стой!, чакай!, аааааар ще те набарам аз!
- Томас! Остави елхата на мира!
Анджела пък какво иска? Тя не си играе с нея. Виж какви лъскави топки има окачени по нея, аз ако бях на нея щях да ги гоня цял ден из къщата. Да де, само да ги съборя! Уф, защо не падат? Аааааааа! Изморих се! Тия празници са толкова изтощителни... само веселие, радост и непадащи топки... от елхата де, моите са си на място! Или поне за сега! Дай да си полегна, че после подаръци ще отваряме. И ще слушаме песни, и ще гледаме филми с хепи енд! Колко е хубаво да е Коледа, всички да сме у дома и да има къде да се сгуша, да си дремна... Колко е приятно да се чувстваш коледно... като един истински коледен котарак..."

Котешко...

2010-12-21T13:13:00.005+02:00

Може би съм пропуснала да спомена, че отварям блога си с намерение да пиша (публикувам) в него за 100-тен път. Веднъж даже Том скочи върху клавиатурата, явно раздразнен от поредното ми разколебаване, решен да помогне с писането. Обаче неговата идея за тема ("яджтциух цшкф") не се прие радушно... пък и имам чувството, че граматиката малко му куца! След като изтрих опита му за възвишена поезия (" аотжнфхмжох ъэвнф въфнхъэ") той нервно скочи от компютъра и си легна на леглото, силно разочарован от мен и последвалото хикс-че на мозилата! И ми обърна дупе в знак на обида и... котешки мързел. Та като казах Том - помните ли онова мъничко котенце, което можете да си припомните като скролирате надолу... него го няма. Не знам какво се случи, но един ден като се прибрах от работа на негово място имаше един едър тупарлак с муцуна колкото грейпфрут и опашка, по-дълга, отколкото беше самият той в началото. КЪДЕ МИ Е МЪНИЧКОТО КОТЕНЦЕ? Мама ме погледна с умиление и каза - Порасна... също както и моето! Та сега ежедневието ми е простичко - Той, Работа, Университет (с неговите тежки томове - "шедьоври на руската литература") и... Том - всичките му 3 кила! Та обещах на котарака (най-вече, защото вече ме е страх от него - може да ме повали с една лапа), че няма да изоставям задълженията си на блогър и ще ъпдейтвам по-често. От време на време, ще поствам и някои негови размисли, които ще бъдат нещо като блог в блога. Пък и е крайно време да посменим интериора на синята стая. Както казахме, в нея вече не живее само Анджела, ами и Томас - котаракът-философ!

Мяу!

2010-06-02T22:36:00.009+03:00

Държа бурно да приветствате най-новия обитател на синята стая - Том...

Той вече две седмици (може би повече) се гуши в одеалцето ми и дремва вечер на коленете ми (проснат като парцал за под) и с леко похъркване почива от цял ден игри и гонене на кълбета... Чудно е как едно мъниче, само 400 грама може да е толкова миличко (дори като те дращи и гризе, понеже те бърка с някое от сестричетата си). Честно, никога не съм имала любимец, различен от хамстер (пардон имах костенурки, ама нали се сещате, трудно е да гушкаш нещо, което повече прилича на жаба, отколкото на домашен любимец) и игривото мърче ми се струва тоооооолкова скъпоценно... Дори мамата на Ангелинка се радва на Том... (може би, защото Том ака на канала и в редки случаи на бентонит, не вдига шум и не заема място, но най-вече, защото е очарователен! Та... нека ви преставя - Том. Той ще ни гостува често, ще ни маха с лапичка и ще измяуква, когато нещо не го кажа правилно или не съвсем, както е било...

Патилата на една абитуриентка

2010-05-27T11:56:00.007+03:00

Така де... свърши се. Мина ми изпита, 5.40 (пауза за аплауз), взеха ме и не стига, че им предлагам писателския си талант (поклон и "скромна" усмивка), ами трябваше да кихна близо 500 лв първа вноска... И след като отминаха кандидатстудентските трепети дойде ред и на бала. Роклята си стоеше в гардероба и си чакаше звездната нощ. Обаче моето вълнение и радост някъде бяха се скрили и ентусиазмът ми можеше да се сравни с този на умряла котка... Бялът на 24, изпращането на 21... аз до последно нито шал, нито чанта... Добре, че беше Той, та някой да се поразвълнува и да се разтърси. Дойде и вечерта, усмихната, натокана тръгнах към фризьорката Таничка да ме къдри и конти. И ето нервите започнаха. Когато решиш какво искаш цялата вселена ти помагала да го постигнеш.... чушки! Първо с татето обиколихме квартала, защото вселената явно беше на друг кеф и моята брилянтна идея за лилава орхидея изведнъж стана мисията невъзможна. Пу! Да са живи и здрави от склада до нас, че така мислят подсъзнателно за моята хубост та бяха заредили цял кашон с лилави орхидеи... ама аз нали съм вече руса (чакай, аз май не съм го споделила - реших да не мамя хората за своя интелект вече, та се боядисах...), последното място (след половин час джиткане) беше точно правилното... Орхидеята беше моя...

Но одисеята ми не свърши до тук. Отивам и победоносно се курдисвам на стола. Таня започва да измагьосва къдрите ми. Обаче времето ни притиска - в 5 има друга абитуриентка да краси. Обаче вселената, най-вече облаците решиха, на пук на бързането да ни ударят в кръста. На минути, пет кичура, сантметри от финиша на къдриците ми... токът спира. Таня е на ръба на нервна криза. Мамата на другата абитуриентка също.

Спокойно... всичко се нареди половин час по-късно. Бях готЯна, самочувствието ми на 6. Той вървеше костюмиран с мен и всичко беше прекрасно. До хотела... Там го нямаше в списъците и "прекрасната" рецепционистка я мързеше да си вдигне гъза и да отиде при организатора. След 1 час по опашки вече в ума ми се разиграваха сцени от "Тексаско клане" и тн. И всичко това, за да разбера, че мечтаната но няма да завърши в 4-звездния хотел с уютни, красиви стаички, а в крилото, строено когато мама ми е била тийнейджър, което е 3 звезди, но забележете, без климатик, без хладилник, без комфортна баня, само две легла, малко телевизорче и тоалетна, която мирише все едно сме трета вечер запивали стабилно... Тъкмо скандалът напираше в гърлото ми, сълзите заплашваха да превърнат грима ми в картина на ония импресионисти, дето гледаш, гледаш, ама нищо не виждаш... и Той, слънцето в живота ми, ме погледна с онези пъстри очи и ми казва - "Няма смисъл, само ще си развалиш вечерта" Какво да му отговориш... как да станеш невротична, истерична, скандалджийка с агресивни наклонности, когато си облечена в красива лилава рокля и приятелят ти те гледа с влажни очи... и този секси костюм, който прави дупето му толкова апетитно... опа, отплеснах се... Та не вдигнах скандал. И по-добре, само вижте снимките и лудото ни настроение...

Женски работи

2010-03-06T00:32:00.008+02:00

Ето че Зимата започва да тътри дъртия си, досаден задник към колибата си. Ама като за последно решава да се назлоби на миличката Пролет. Като стара баба-мрънкалница, току се обърне и замрънка някой сняг, студ и виелица. Няма изгонване. Аман! Да не ти се пада такава баба свекърва, че е направо изтощаващо. Пък тя милата пролет вече цъфнала тук там някое храстче, опитва се да разпука дръвчетата, докато бабицата и не мине да и ощипе с ледените си лапи крехките плодове на тежкия труд. Лоша такава!

Обаче пролетта, пък, не си оставя магарето в калта. На пук минава и вдъхва живот на природата. Само си създава проблеми, ще кажат някои. Но не и ние, нали! Да и покаже на бабичката как се прави. То да пуска сняг и студ всеки може. Да се цупи и муси със своите облаци всеки знае. Пък тя... даже после се хвали с постиженията си. "Видяхте ли? Дадох ли ви да разберете? Не? Еми ето още та да ви дойде акълът в главата." И какво? Поплаче си милата Пролет, поплаче си, пък после излезе и оправи нещата. И така изтормозиха днете Февруари, пък той нали е добричък... После и Март подхванаха. И какво да прави - дава се. С две жени ли ще излизаш на глава? И мъдри там Емо-позитива, като един спортен коментатор се изживява, че даже прогнозира, или поне се мъчи, до къде ще стигне битката на двете Диви... Ама може ли един мъж да отгатне какво ще измисли една жена? Пък какво остава, ако жените са две? Стои там, опитва се нещо, току успее, понякога пък не му се оттава и какво ли си вика... "Женска му работа"! Ама така е! Две жени без работа какво да правят, ако не се хванат за гушите няма да ги бъде!

Лятото и то между чука и наковалнята. Нито да ги остави да се изпотрепят - маминка и женицата, нито пък да се намеси - чия страна да вземе. Ни така, ни така. "Глобално затопляне!" - чушки! Измествал се бил климатът. Абе измества се нещо, ама не е климатът. Едната менопаузата я пере и не я свърта, другата пък там майка на цялата природа и тя не знае на кой свят се намира... Женски му работи. Ама защо трябва цял свят да страда? Мани го света! Защо аз да страдам? Защо моите сандали да страдат. И те душа носят - и те искат да се поразтъпчат, да се поизлъскат, да завъртят токчета, да хванат малко тен - така де, да се почувстват и те малко в центъра на вниманието. Вече забелязвам, побутват се с ботушите, карат се, цупят се. Трети ден ги намирам да надничат от кутиите и с нескрита злоба да наблюдават как надявам ботите и тръгвам с тях. Честно, започнах да се обувам в коридора, така че да не виждат. Ами палтото ми? Вече заплашва стачка да обяви. Не му се излизало вече, уморено било, искало да се окъпе и да си висне кротко и спокойно в гардероба и да му откара един няколкомесечен сън. Като се насоча към него и измръхтява "Пак ли?" и с такава отвратителна гримаса се пльоска на раменете ми, че вече ме е срам да го моля да се стегне и малко фаца да направи. Ма е право, душицата! Право си е! И все му викам - ще се разберат тия двете. Ама и то не ми мълчи. "Ще се разберат, ама то лято ще дойде докато стане..." Пък аз само си мисля, ще дойде лято, ама кое лято?!...

Още едно видео от мама

2010-01-29T15:29:00.004+02:00

Котка в депресия :) Мяу! Или по-точно Мряууууксанакс :)

...

2010-01-19T23:47:00.004+02:00

За резултатите от прекомерната консумация на кафе :РрРр Благодарско на Янче, че ме светна за този музикален шедьовър!!!

ЧНГ!

2010-01-04T22:35:00.003+02:00

Честита Нова Година! :) Честити първи 4 дни от 2010! Да сте ми живи и здрави, да сте много усмихнати, много обичани, много влюбени, много пишещи, много четени, много четящи и винаги успешни! Пък на блогчетата ни пожелавам много рийдъри и много постове през следващите 360 дни! :)

ЧНГ!

2009-12-29T23:36:00.003+02:00

Enjoy the Jesse McCartney video - How do you sleep. :)

??? Въпрос

2009-12-29T23:03:00.002+02:00

http://bgflash.com пита:

Какъв аромат има приятелството?

Понякога то ухае на Канела и мед, друг път на Орхидеи, или Цитруси! Как ухае приятелството????

Лондон...

2009-12-19T10:44:00.014+02:00

Представете си един от тези случаи, в които много искате нещо, ама наистина много. И то... най-накрая се случва. И в еуфорията си нямате време да осъзнате, че то се случва... Еми... Случи се. Моя милост и ТОЙ най-накрая посетиха най-специалния град - Лондон. Какви мъгли, бе хора? Какви дъждове си представяте? Няма нищо такова! Града е толкова пъстър, толкова многолик, толкова бързо мени настроенията си, че ако искате да преживеете приключение - седмица в Лондон са минимумът на вашия престой.

Бъкингам, Кенсингтън, Тауър бридж, всички доказателства за интересната история на хитрия Лондон, до Сити-то, което завладява с величието на своите стъклено-бетонни кули, в които кипи живот - световните пари се въртят със скоростта на светлината, преминавайки през огромните паркове изпълнени с живот - животинки, хора, слънце - всичко в един единствен град, събрано, но не безвкусно смесено, а прилежно подредено, всяко на своето място с прочутата английска точност. Очарованието на всяка къща, всяка уличка, кошниците с цветя, които висят от лампите, интересните странични, занаятчийски улички и възпитаните хора, които се извиняват, като преминат на по-малко от педя от теб не напуска нито за миг гостът на този космополитен и в същото време така уютен град.

Имаше един филм "как да разкараш гаджето за 10 дни", мили мои, 10 дни когато го гледах много ми се сториха, а в Лондон бяха като миг. Сутрините с препечни филийки и кафе, обедите някъде из улиците, хладните вечери, уморени пред телевизора с интересните коледни програми, които не говорят само за драми, трагедии, турски сериали и катастрофи. Толкова ли е далеч този свят?!

Един пост няма да стигне да опиша възхищението ми от Лондон, няма да стигне и да опиша плачовното ми настроение, когато се върнахме. Няма да ми стигне дори да направя опит само да обрисувам разликата между двата свята. Но определено най-важното изречение е следното: Държа да се върна там поне още веднъж. :)

Усещане за... Коледа

2009-11-17T19:41:00.006+02:00

Минавайки, съвсем случайно оттук, искам да изразя дълбоката си потрес и несравнима обида към едно моме, което реши да спори с мен, че било рано за коледна украса. Грешка, грешка, каква голяяяяма грешка.

Ще изложа своите доводи в само няколко реда, като първият от тях ще бъде:
ТИ ЛУДА ЛИ СИ БЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙЙ?

След като преглътнах жаркото си желание за просташки обиди и невъздържани пелтечения по неин адрес ще попитам:
СЛЕД КАТО МОЖЕМ ОТ СРЕДАТА НА НОЕМВРИ ДА ГЛАДУВАМЕ, защо пък да не можем да си послужим и с друга хубава страна на празниците: украсата. Никой не говори, че съм си опънала елхата вкъщи. Но 1-2 гирлянди, едни лампички и 3-4 топки създават неповторим уют у дома. Особено когато остават някакви си месец и една сдмица. А нека напомня Коледните пости започнаха вече, което официално си означава, че празниците наближават!
Как да не наближават, големите европейски градове вече украсиха, лампичките в Лондон светят, не всички, но светят, Париж вече е започнал трескавата подготовка, както и много, много други градове. След като там могат, защо да не можем и ние?!

А когато реших да спомена, колко сме тъжни, като нямаме празничен дух бях нападната от прословутото изречение:

"Да знаеш друг народ с толкова много празници, почивни дни и официални ваканции?"

Мили мои, празниците не са само да се напием, да си похапнем добре и да имаме причина да си постоим вкъщи няколко дни. Празниците това е подготовката, украсата, духът, пожеланията, картичките, песните, усмивките, смехът, при късмет - снегът, събирането с приятели. Малко сме позабравили, както Мис Прити не спира да ми повтаря, нашите си празници и традиции, но не възприемаме и напълно новите "западняшки" идеи. И така си стоим по средата на нищото. За нас Коледа се е превърнала в мрънкане относно цената на елхите и подаръците, бъхтене над 9-те постни ястия и спането до обяд на 25. А празничният дух се изпарява някъде там, помежду другото.
Нека да усещаме празниците. Все пак те не са задължение, а просто повод в нашето натоварено ежедневие да поспрем и да се порадваме на живота, причина, която да ни прекарва през тежките моменти, момент, които да очакваме. Нека празнуваме, защото празникът е сред най-сладките неща, ако "прочетеш листовката за употреба".
За това утре, когато видите някоя витрина с украса, не си мислете "Тия пък още малко за Великден ще украсяват от Нова година!", а по-скоро усетете радостното настроение, което ви обзема при вида на няколкото гирлянди - Празниците наближават!
И... украсете малко у дома. Ще има сладка промяна, когато се приберете вечер, дори украсата да е скромна все още, тя ще ви напомня, че идва и онази специална вечер!

следва: "Нашето ориенталско приключение"

Сбогом!

2009-10-06T11:06:00.004+03:00

Днес френска не е същата...

7.30, всички ученици, хаотично построени пред стълбите на гимназията, а пред нас - директорката, цялата в черно, с подпухнали очи, с блуждаещ поглед. Някак е пусто и тихо, непривично за десетките млади хора. С пресипнал глас тя потвърждава чутото, разбраното, слуха, опасенията - него вече го няма. Господин Рафаил Даскалов... Рафо... вече го няма. И френска никога няма да е същата.

Една минута мълчание, всички свели глави, за миг откъснати от училището, от студа, от прашния двор замълчават и си спомнят за великите младежки спомени от изминалите няколко години в гимназията, и повечето от тях са свързани с него.

Странно е как приемаш човек за даденост, човек, отдаден на теб, на училището ти, на образованието ти, на хубавата и приветлива гимназия, за да бъдат тези 5 години по-леки за теб. Понякога груб и неуместно просташки нахален - той беше Рафа. Човекът-училище. И е странно колко много хора усетиха днес празнотата от неговата липса. Учител, директор, или почти такъв, шегаджия и закачливо забавен, училището ни няма да е никога същото. Последните четири години за мен и, май, целия випуск са изпъстрени с какви ли не забавни, чудни, трудни моменти с него. А сега вече го няма. Виждат се тук там мраморни очи, в които си личат кристалите на нашата тъга - усещането, че нещо се променя и не знаем какво, нито какъв отпечатък ще остане в нас....

Остана само притихналата гимназия, студена, пуста, сякаш нещо липсва в нея. Утре пак ще влезем и ще учим, пак ще се смеем, пак животът ще бъде същият, но... без него, а няма ли го него, няма я и френска, такава каквато я познаваме.

Сбогом!

Усещане за... есен vol.3

2009-09-07T12:55:00.005+03:00

Стъклото отразява всяка мисъл, която се гони с гънките из главата ми. А от другата страна палаво подскачат хиляди дъждовни капчици. Дъха ми препуска към прозореца на автобуса и там впива лепкавите си ръчички и наблюдава със замъглен поглед студа навън. Не че в автобуса е по-топло... Всъщност сутрешния хлад протяга дългите си, ледени пръсти и измерва с педи всяка костичка от тялото ми. Дъждът, набил се в панталоните и сакото ми, аха и да достигне настръхналата кожа. Свежест... не свежест, а направо ужас. Представям си как в този момент съм облечена в пухкаво пуловерче с дъъъълги ръкави, меки чорапки и дълъг клин. Опънала съм крачета върху красиво, мекичко канапе и през краката ми аристократично е преметнато поларено одеалце в бледо прасковено. Държа в ръка чаша какао. От нея палаво се издига сруйка дим, чиято мисия е да примами всяко носле до което се приближи и да прикани всички устни, които се доближат да се потопят в шоколадово-кафявата, ароматна течност. А чашката е тъй топла... В гланцираната и повърхност се отразява огънят, който пръска игриви искри и пламъчета из камината. Някъде пред нея се е сгушило едно мъничко, пухкаво коте, което мърка от удоволствие. Големи прозорци са превърнали стената в дясно в жив екран, а пред него дъжда се излива шумно като от безброй маркучи. Топло е, магично е.. Протягам едната ръка на ляво, към масичката. Там има стара, подвързана в синьо книжка. Отварям я и я поднасям до нослето си. Мирише на библиотека, на стара хартия и печатарско мастило. Отпускам ръка и четивото ме завладява в една красива, вълнуваща приказка за принцеси, рицари, магьосници, замъци, широки поля и бистри като кристалл езера. Какаото все още вдига пара, но сладката му ласка спокойно докосва устните ми. Отпивам глътка и се отпускам. В тази така уютна стая с тежки пердета, с изписани стени, сякаш самата аз съм в приказката, която чета.

Сепвам се чак когато съм стигнала спирката. Краката ми са подгизнали, студено ми е до полуда, а тепърва в дъжда и ветровете трябва да отида до работа. Това си е направо зима!!! Толкова по-добре ми беше замечтана...

Усещане за... есен vol.2

2009-09-06T17:21:00.003+03:00

Колко бързо отмина и това лято. Сякаш вчера сладостно предусещах следващия миг, когато липата ще наведе клони под тежестта на кичестия и омайно-ароматен цвят. Сякаш вчера събирах лъчите на слънцето само от стола на терасата и ми се струваше, че вече ухае на море. Сякаш вчера първите вълни погалиха палците на стъпалата ми и игриво се мъчеха да достигнат петите ми. Сящаш вчера давех ума си в горещината на плажа и подскачах подобно на абуриген, мъчейки се да достигна асфалта, където ходилата ми няма да изгарят от нажежения пясък. Сякаш вчера взимах онзи хладен душ, потапях се в ароматно мляко за тяло и в сатенена нощничка си лягах в хладните чаршафи, изритала някъде завивката. Сякаш вчера бузките ми аленееха нагорещени от слънцето и аз грижовно ги мацвах с крем, за да успокоя огъня по тях. Сякаш вчера усещах как на работа потта се стича по гръбнака ми, надолу... надолу... Сякаш вчера търсех лед... с който да охладя челото си. Сякаш вчера... Това лято отмина толкова безумно бързо, че не успях нито да направя планове за него, нито да му се насладя до край. Сякаш по средата някой ми открадна седмица, може би даже две и безсрамно не ми позволи да се възползвам от нейната топлина. Сега остана само свежестта, хладината, като че бавно, полека, студена ръка изтръгва топлата кожа от мен и остава само есента. Есента, неочаквана и забравена. А сякаш вчера беше пролет...

Палави бонбонки

2009-09-02T17:02:00.004+03:00

Английски родител подаде съдебен иск срещу любимите на децата бонбонки "Маоам". Мъжът с ужас установил, че на опаковката им плодчета правят секс. Човекът купил на детето си от лакомствата и видял, че едно лимонче и сочна черешка са в доста неприлична поза.

"Лимонът, който се явява мъжът в сцената, е сгащил доста плътски черешката, която изглежда повече от доволна и доволно се облизва", споделя Симън Симпкинс, който признава, че е изпитал срам пред сина си.

От концерна, производител на бонбоните, определили обвиненията като глупости, още повече че те са на пазара от 2002 г. Делото обаче е насрочено за края на годината, съобщава Ройтерс.

Ще оставя статията така - без коментар. Той просто би бил излишен :Р

Източник: www.Dnes.bg

Предесенно почистване

2009-09-02T13:57:00.006+03:00

Традицията на домакините по света да прочистват "сезонно" домовете си основно от всички ненужнотийки, излишки и препълненки обхвана с всичка сила Синята Стая. Днес моя мила изпълни отдавна заплануваното "Велико почистване на Блога" (ВПБ) След бърсачката останаха някакви си 72 мижави поста... Това прави около 100+ поста попаднали под тежката ръка на моя милост. Някои неща трябваше да си отидат... Като цяло съм горда от своята решителност :) Сега с гордост мога да обявя Синята стая за "Почистена". Докато траеше процесът ми минаха през очите почти всички постове от началото на блогърстването ми. Абе, да му се невиди, аз догодина празнувам 5 годинки вече... Ма, уй, на мама блогчето, още малко на предучилищна ши го пратим. Каквото ми е синичко и сладичко... (моя милост посиня от гордост) А още по-слънчево ми стана като си прочетох първите впечатления от френска и от класа ми... Трепетите за бъдещото ни опознаване и отношения. А сега тая романтика се е трансформирала в едно стабилно 50-годишно семейство, което си знае мурафетите и до такава степен е спряло да си обръща внимание, че нищо не може да го учуди. Това е моят клас... Всъщност.... май... май... ще ми липсват?!

to be continued...

Крилатки в парка (Пламен Енев)

2009-08-27T19:28:00.004+03:00

Светкавица.
Как искам да подам глава
през пукнатината на небето!

Гара -
Вкусът на самотата
сред много хора.

Залепили лица по оградата
разноцветните торбички
очакват наспрещния вятър за танц.

Със семенцата н глухарчето
играе си ветрецът:
обича ме - не ме обича!

Върху кожата ти
лунички -
автопортрет на слънцето...

* * *

Съвсем случайно ми попадна тази книжка с едни сладки черно-бели страници с какви ли не романтични, красиви, смешни тристишия... Но най-вече будещи въображението и раздразващи всички сетива...

Как да не пише човек в блога си...

2009-08-25T20:50:00.003+03:00

Особено когато разни сладурки-идиотки не му пращат наградки и не му правят блога още по-сладък. Благодарско на Ирония за:

Както и за готиния блог, който ми износва гласните струни и ми прави профилактика на слъзните канали от смях. ( http://idiotova.blogspot.com/ )

И тъй като тази награда си идва с правилата, се чувствам длъжна на предам нататък:

На Златинка, за нейните слънчеви моменти в http://zlatina-tsoneva.blogspot.com/
На Пчеличката, която винаги успява да си обърне блога и да го направи още по-пчелен - http://eclectical.wordpress.com/
На ОБлакоф, който нещо май си мисли, че да станеш блогър е временна заетост - http://oblakoff.blogspot.com/
На Сиера, която чакам да се завърне в http://secret-land-of-fantasy.blogspot.com
На бро - http://maximilian-myplace.blogspot.com/
И разбира се, на Мами, която следя и поглеждам всеки път: http://nikolaewa.blogspot.com/

И без да има сърдити - това са първите, за които се сещам... :))) Пращам ви поздрави на всички и продължавайте да пишете - има кой да ви чете и да ви се радва :))))))

семейство, просто искам да се оплача vol.2

2009-08-07T18:10:00.008+03:00

Представете си следната картинка:

Първи етаж от новостроена кооперация на гърба на хотел Космос. Тежка и грозна врата с две свръхгрозни ключалки. Зад тях - гарсониера. Малка синя стая и една голяяяяяяяяяяма, преградена стая, служеща за кухня с трапезария от едната страна и за всекидневна и спалня от другата. Този рай е не повече от 55 квадрата. Обаче е трудно да се повярва, че и толкова има (просто съм зле с мерките). В този ми ти апартамент щастливо и много удобно си живуркат Ангелинка, майка и татко на Ангелинка. И понякога даже се ядосват, защото в едни определени (тоалетни най-вече) случаи на тези тримцата им е тясноооо. И стой та гледай какво се случва, когато там се нанесат още - леля, чичо и хлапе дошли на море. Леля вика по вуйчо, вуйчо налива мастика, хлапе гледа анимации... когато леля не гледа Перла. Чиниите стават за боклука (или преваряване, след като леля ги е мила), килима ще иска не прахосмукачка, а чудо, хубавия ми сапун с аромат на шоколад се трие по мръсни дупета, тоалетничката ми е запушена, всекидневната претрупана, стаята ми пълна с емигранти, лишени от собствения си рай и приети с цялото ми съчувствие като гости на моя. Как се живее? И да ме извиняват, но в този момент майката на Ангелинка е като спаружено цветенце сред големи, гадни плевели. И стойте, не стига, че 6 човека се опитват да обитават тези мили 55 квадрата цяла седмица и половина, но и последните дни се настаняват още двама - братовчедка с мъж. Е как да не ти умре душата от мъка. Малкото ми царство претърпява едно набъбване водещо до взрив. 8 човека, някаквиси нищожни две стаички, 4 легла и един разтегателен фотьойл.

Та след като си представихте тази хипотетична ситуация, какво бихте сторили? Май е време да се изнеса. Добре, че душата МУ е добра, та ме прибра у тях! Ще спинкам на котешко!!!!!

Руснаци, просто имам нужда да се оплача.

2009-08-03T10:48:00.009+03:00

В Москва не остана пукнат човек. Улиците са пусти, слънцето наднича през прозорците с едничката надежда да види някого, но уви, късметът му изневерява. Няма нито един жив човек в цяла москва. Има само котки. И мухи. И тук там някое куче. А... излъгах, има един пазач в музея. Който спи. Всички останали са в Бургас, в Слънчев бряг, във Влас, в Несебър, в самолета, на летището, на летището в Бургас, в раздрънкан самолет, навсякъде, но не и в Москва.

Ангелинка днес отиде на работа заспала, много жадна за кафе и малко гладна. И какво да намери тя на летището... Московчани. На летището имаше само такива. Такива, кацнали в 7.30, такива, които сега кацат, такива които ще кацнат в 11, но присъствието им се усещаше, такива, които чакаха, някой да кацне. Това не е живот. Руснаци... пу... не ми се нравят руските туристи. Те изискват, не дават, високомерни са, надути, глупави, плюят като говорят, търсят евтиното, а се фукат с пари, нахалстват и се сърдят, че не им говориш езика, в същото време те и руски не говорят правилно, а за друг език да не говорим. Да кажем, че от моя скромен опит, славяните са най-противните туристи, а от най-лошите руснаците държат рекорда. Всичко им е зле. Все не ги разбират, все ги ощетяват... какво да ви кажа, не може да им се угоди. И за това на пук на това, че те ми се надуват, че не им говоря езика, аз пък уторито не ги понасям. И сме квит.

Изобщо искам най-сериозно да си се оплача. Хората са толкова зли. Ти им помагаш, там си за да им отговориш на притесненията, а те... даже не ти се усмихват. То това си е направо нахално. А англичаните са по полет два на ден - как се живее така???

Аз да си се оплача... А като порасна искам да стана турист в Русия и да им %%% мамата!!!

Песента...

2009-07-29T10:20:00.004+03:00

Напоследък, седейки вкъщи майка ми открива какви ли не интересни материали. Препраща ми ги както правя и аз обикновено и доста често ме изненадва приятно с нещо забавно, цветно и интересно. Вчера, обаче ми препрати следното стихотворение, написано от малко момиченце, което умира от рак в болница в Ню Йорк. Казват, че и остават не повече от 6 месеца живот. Нямаше как да не провокира в мен размисъл. Стоя тук, на работното място, гледам как хората минават и подминават, бързайки към хотелите си, за да се насладят на своята свободна седмица на морето. Стана ми някак тъжно. Един от тези моменти, в които усещаш една сладка, горчиво-сладка болка. Не причинената от нещастие болка, а от срещата с истината. Реших да го споделя.

SLOW DANCE(Бавен танц)

Наблюдавал ли си понякога децата в луна парка?
Или пък чул ли си как пада дъждът по земята?
Наблюдавал ли си лудия полет на пеперудата?
Загледа ли се понякога в залеза на слънцето?

По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.

Музиката не продължава за винаги.
Тичаш ли като подгонена сърна по цял ден?
Когато питаш някого “как си”
Чуваш ли отговора?
Дали вечер си лягаш прегърнал мислите за стотици грижи?

По -добре се отпусни
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.

Каза ли някога на детето си “това ще го направим утре”
И в бързината си не видя тъгата му?
Загуби контакт, остави едно старо приятелство да завехне
Защото никога нямаше време да се обадиш и кажеш”здравей”,
По -добре се отпусни.
Не танцувай толкова бързо.
Животът е кратък.

Музиката не продължава за винаги.
Когато тичаш като луд
Губиш половината радост от пътуването.
Като че ли хвърляш един подарък, който не отвори.
Животът не е спринт

Затова отпусни се, чуй музиката
Преди да спре песента.

Буря между ушите

2009-07-16T21:45:00.006+03:00

Тази вечер, тази така хубава вечер, аз стоя в горещата стая, пуфтя от жега и се мацотя с крем докато вън дъждът палаво се леее. Аз още толкова палаво се опитвам да намеря филм, който да изтегля и да гледам в тази дъждовна нощ. Обаче не, няма рожба на американското или европейското кино, която да отговаря на вълнуващото ми, почти вълшебно, леко фантастично, но лишено от извънземни предмети и явления филмово настроение. Тази нощ оставам без филм, оставам тъжно и самотно коте. Напоследък сънят ми обича нощните разходки и често ме оставя да си блъскам иначе изморената глава и са се чудя какво да направя, за да заспя - да изпадна в безсъзнание, да се обеся или да скачам на въже докато капна от умора. А жегата допълва тази жалка картинка. И така аз гледам филми и пълня и без това пренаселената си глава с измислици, които ми създават едни такива настроенийца. Миналата година през, февруари мисля, започна всичко...

Моят пре-мил Той реши да ми направи подарък и да запише 6-те сезона на Секса и градът и да ми ги подреди в кутийки с красиви обложки... Ха! Не е знаел в какво се забърква. С първия повей на пролетта аз седнах смело и баааавно, вечер след вечер изгледах всичките сезони. После след дълъг тормоз, насилие и безмилостен натиск (в рамките на любовното), Той склони да ми намери ново сериалче и така се сдобих с Отчаяни съпруги. Но уви това не беше краят, следваха още сериалчета, още филмчета и до сега съм си търсила, намирала, изглеждала и трила толкова филми, че се срамувам да кажа бройката. Прочета ли книгата, съм жадна да я изцедя откъм сюжет и емоции и тегля филма, другия филм, европейската версия, анимацията...

- Здравейте! Аз съм Анджела и съм пристрастена към киното!
- Здравей, Анджела!
...следват аплодисменти...

Нуждата от друга (не)реалност вече се превърна във вечерен ритуал, в навик, в удоволствие, без което не мога, в моето си време, в моята глезотийка. Обаче съм, както следва, в криза... (как я мразя тази дума... финансова криза, кризата с газа, кризата в Газа, кризата... ох щях да изпсувам, лош мармот, лош!) Все по-трудно ми става да си намирам дозата за вечерта... И за да има все пак този пост поука (по Мечо-Пуховски ще отбележа аз), колкото повече... толкова повече проблеми после! Хайде лека нощ, отивам да гледам филмче.

ПП: Сигурна съм, че всички си имат малките, лични, срамни, безумни, мръсни, собствени тайни удоволствия, но трябва ли това да ме успокоява?...

с аромат на дъжд

2009-07-13T22:58:00.002+03:00

Една от малкото летни нощи, когато дъждът е заменил горещината с нежна хлад, която бавно завладява цялата стая през отворения прозорец. Тежката миризма на пот и мръсен град я няма, а въздухът е свеж, чист, ухае на роса, „кацнала” по листата на дърветата, на рохка пръст, на дъжд. Сядам уморена на леглото и за миг затварям очи, без да се преоблека, без дори да събуя сандалите от уморените си крака, просто отмарям и вдишвам този аромат… Ухае на есен, през юли… А как обичам есента… събувам обувките и бавно се запътвам към банята. Там свалям грима от лицето си и оставам… аз, уморена, тиха, сама, сякаш живея наполовина в този момент. Обличам пухкав анцуг и навличам стар потник с котенце. Тази вечер е време да извадя завивката – мекичкото одеалце, което забравих още през май. Постилам го – ей така, без чаршаф и се сгушвам под него. Връзвам косата си високо горе на хаотичен кок и си намазвам ръцете с крем. Посягам към поредната хубава книга, която чета и така сгушена с моята завивка прекарвам вечерта. Една от малкото летни вечери, които прекарвам сама, но изключително приятно. С аромат на дъжд. Ако беше и Той там идилията щеше да бъде пълна… с аромат на дъжд.

Хари, вдъхновението, размислите...

2009-07-12T15:48:00.009+03:00

Коледа 2007, вън "тихо се сипе белият сняг", а аз сгушена в топлото си одеалце чета една след друга 7те тома на Хари Потър. Заета с шедьоврите на класиката, Потър-манията ме подмина и въобще не докосна света ми. Когато Той купи последната книга като коледен подарък за нас реших да седна и да прочета всичките книги. И те наистина ми харесаха. различни и вълнуващи, всяващи напрежение и удоволствие бяха една идеално четиво за студените, зимни вечери. И наистина ми харесаха. Не ме завладя истерична мания, но определено се превърнаха в една от поредиците, които ще оставят спомен. И то не заради щурата си популярност, а защото наистина са приятно и красиво четиво. Сега предстои премиерата на 6-тия филм и любопиството ми расте. За втори път реших да изгледам филмите и макар да не са пълно впчатление от книгите ме увлякоха. Английски пейзажи, английски актьори, английски акцент. Бегло успях да преживея удоволствието от прочетеното. Но още по-интересно беше да видя как филм след филм актьорите се превръщат от хлапета в млади хора. И аз ли съм пораснала толкова??? Сега когато прдпоследния филм от "сагата" е готов и се заснема последният, какво ще се случи с тримата младежи, споделили почти десетилетие от живота си заедно? Ще бъдат ли отново приятели? Дали ще им липсва? Трудно е да си представим да израстнеш с една идея, с един екип, с една работа, но какво се случва после? Те са толкова млади, а вече световно извстни. Дали това ще има ефект върху живота им? Толкова много въпроси, които си задаваме всеки ден, за самите нас. днес сме в училище, утре сме вече "зрели хора" с работа и семейство. Понякога се чудя как ще изживея живота си без тази или онази песен, без тази книга, без този филм. Наствоенията ми преливат в кадри или куплети и се отпускам със емоциите, които определеното нещо ми създава. Но светът ми е далеч от тази песен, от този филм и те само саздават някакво временно и познато усещане, а как ли се чувстваш, когато филмът, песента е част от теб, твое творение. Спомням си как след всяко представление се чувствах празна и пуста, след като вече няма да има репетиции, няма да чакам специалния ден. И се чудя дали и те се натъжават при мисълта, че всичко свършва. Още месец, два, пет и този период от 10 години свършва. Емоцията започва да гасне. Да, те ще участват в други проекти, но този не е просто поредният филм, това е едно десетилетие от живота им. Въобще, питам се, как ли усещат те, актьорите, филмът Хари Потър. Как ли усеща писателката книгата? Когато завърша нещо, приключа с него, излея идеята си и тя вече не работи в главата ми се чувствам тъжна. Няма я висълта и въображението, което трепери в мен и не ме оставя на мира. Вдъхновението се превръща в задоволство от свършената работа. Но... този момент на трескавост вече го няма. И се чувствам... сама, без този или онзи герой, без идеята. Дали и младите актьори усещат тази празнота? Чудя се, дали не е писано на всеки творец да познава още една емоция, недоловима от другите хора - чувството на самота, когато творческият момент си отиде и останеш с готовия си продукт, но без него, вътре в себе си. Сякаш когато е вече готов.... част от теб си отива. Може би няма смисъл в това, което пиша, а може би просто трябва да си сътворил нещо, за да усетиш смисъла... Дали ще им липсва? Дали ще се чувстват празни отвътре след последния снимачен ден. Дали да твориш означава, всеки път да се разделяш с част от себе си?...

Това ли са онези хлапета, които подскачаха на екрана размахвайки вълшебните пръчици?

Премузване... прайвът

2009-07-09T00:34:00.004+03:00

Когато човек получи каквото иска... желае още повече... нещо друго, което няма.
Тези сезони. Бусгас, 35 С на сянка, плаж, леко прегоряла кожа и ефирни дрехи. Утре получавам заплата и кой знае, може би ще възкръснат високите токчета :) След като най-нахално през май ми се скъсаха първите сандали (купени преди две години заради един коктейл и заради които си източих заплатата от МАКС), преди около 2 седмици и другите ми сандали предадоха Богу дух. Бяха романтичен летен подарък - Той на вратата с черна, елегантна кутия и тази картинка последвана от смразяващ кръвта вик - Той бе запомнил кои сандали съм харесала и ми ги беше купил...... Но, ходенето им разказа играта и ме остави в света на средно-високите жени. Утре е денят на истината. Може би. Но всъщност друга мисъл ме занимава повече. Днес хванах две минути от някакъв коледен филм - млада двойка пред камината завита с пухкаво одеало пиеше какао. Уф, защо зимата никога не ми изглежда толкова хубава "отблизо"?????
Отново "премузена" се опитвам да съставя няколко поредни, смислено свързани изречения, но уви - жегата така е сварила умченцето ми, че нито кафе, нито ледена сода не могат да ободрят мисълта ми. Как се очаква да живне юли, когато в Бургас не остана едно хубаво място, където да прекараш вечерта?! Алиби стана чалгаджийница, Бяркод - ретро (пак добре, ама то на евър-диета не става), Текила е малко вече прекалено, а на латино+коктейли няма финансово стабилни навитаци (освен нас... прахосниците на компанията). Чудно е как за малкото необвързани с чалга-културата няма останало едно ХУБАВО местенце в този иначе така хубав град. А на мен ми се танцува ли, танцува. И тази дискриминация ме убива. Мисля си дали не трябва да започна бизнес с клубове. Но като гледам масата - май няма да окрякам. Чудно е как уж поп фолкът залязвал, а всъщност прогресира с всяка изминала минута. Фолк барове, фолк кафенета, фолк клубове, фолк дискотеки, фолк принцеси, фолк до дупка. Сякаш сме тооооооолкова уплашени от американската поп култура, че изведнъж ни боцна нещо по дупето да си слушаме родната продукция. Обаче не стойностната, ами тази дето не става. На всичкото отгоре, против всякакви диети съветващи балансирано приемане на музикално влияние, ние сме се ограничили като вегетарианци - фанатици и навсякъде бумти едно и също - "Бързо ли говоря, бейбе, или бавно слушаш ти?". Не че нещо напротив, ама... малко множко ми идва. Особено като се има предвид, че броя на "хитовете" е доста ограничен - все едно ди-джеят има 2 диска и само тях върти, без дори да променя последователността. Няма вече джаз, няма поп, няма РнБ, няма рок. Чакам с нетърпение 3-дневния рай на известните и не особено европейски банди - Спирит ъф Бургас, където поне се чува добра музика. И после пак към родната диета - мастика със силикон. Поне да слабеех от нея...
Нооо така е. Мама и тати са се крили, за да слушат Бийтълс, тайно са свирели английските песни, стремели са се към културата на запад, а ние... ние тотално сме се вторачили, май, в родното ни друс-друс и сме забравили, че има музика и навън от пределите на любимата ни страна. Ама, така е, когато човек получи каквото иска... желае още повече... нещо друго, което няма.

Денят на независимостта

2009-07-04T09:21:00.001+03:00

След повече от година войни с Англия, американските щати най-после получават своето право на независимост от нея на 4ти юли 1776. Е, Честит Ден на Независимостта на всички Америкаци!

Днес е един много специален за тях ден, в който празниците просто не спират. Сигурно няма човек, който да не е видял поне един филм, в който американците се развихрят да правят заря, втора, трета, да развяват знамената си и да се радват на своята победа. Да пируват, да организират спортни празници, да разиграват различни сцени свързани със събитието, малки симпатяги във фрагове да рецитират на изуст речта на Ейбрахам Линкълн превърнала се в емблематична, която наистина знаят 90% от американците. Вълнуващо е да погледаш празниците им. Наистина държат на традициите си и на важността на този ден.

Честит празник, американци!

В същото време през 2008г имаше годишнина, 100 години от независимостта на България. Празникът миня някак без особен шум. Имаше чествания в Търново, които се превърнаха в политически събори и речи на лидери на партии. В училище даскалите се опитаха да пробудят интерес, но уви... не се случи кой знае какво. Интерес имаше малък, а празниците съвсем не бяха зрелищни. А за Манифеста на Независимостта над който се е "бъхтил" дядо Фердинанд цяла нощ във влака... еми... сега ако попитате някого от любимите ми съученици, едва ли ще помнят и изречение от него.

Честит празник, американци!

Станала съм много мрачна, май...

Вот!

2009-06-07T14:03:00.003+03:00

Днес моя милост за пръв път се възползва от правото си на участие в избора на представители в европейския парламент. Т.е. за пръв път гласувах. Тъй като гласувам в Бенковски (училището ми до 7 кл.) имах възможността да видя стари учители, стари съученици, хубавото ми училище, готиния си директор и милите стаи. Нямам думи да опиша умилението, което ме обзе при вида на ремонтираните стаи, новата дограма, новите стълби, приветливата обстановска и най-вече надписътна входа - училището има вече собствен сайт. За минутка се ядосахна себе си, тъй като винаги съм таяла по-миличувства към основното си училище, а съм правила повече неща в гимназията си. И до днес потръпвам, когато чуя името Георги Бенковски. Традициите и изобщо всичко най-мило като спомен ми е от основното. И да се върна там беше истинско удоволствие. А най-хубаво ми стана, когато преди 10 минути отворих сайта и видях не друго, а... химна на училището. Стана ми страшно сладко:

Ученици пеят нашия химн! from OU "Georgi Benkovski" on Vimeo.

Така един неромантичен спомен, а именно първото гласуване се превърна в едно изпълнено с носталгия и сладост изживяване. Може би ако всеки път човек чувства подобни неща, когато отиде да гласува, избирателната активност би била доста по-висока... кой знае. А може и просто да започнат да дават безплатен сладолед.

Сладостно очакване...

2009-06-03T18:21:00.006+03:00

Няма нищо по-хубаво от този половин час, когато спре да вали, но жегата още не може да наере сили. Пороят е измил улиците, целия град ухае на свежест, мислите ти са устремени към разкъсващите се облаци, а дъгата кокетно наднича иззад дърветата. С пълни гърди вдишваш свежестта на летния порой и не можеш да се наситиш на аромата на... зелено. Нe мислиш, че след половин час ще излязат комари и други гадинки. Насладаваш се на това как целия свят е замрял, опустошен, смазан и невероятно романтичен в този половин час, половин час след като дъжда е спрял.

Няма по-красив ден от първия ден на липите. Тогава, коогато утрото разбужда цветовете и със слънчева ласка и цялата прелест, като че златна, разперва прегръдките си и те унася в мечти. Да се разходиш по Алксандровска и навсякъде - липи, липи, липи. Да вдишваш и да не може да ти омръзне ласката на първите цветове. Няма по-хубав следобед, в по-хубав ден, от същия този ден, когато сутрин липата е свежа и бодра, а следобедът идва заедно с пороя и остава тежката миризма на идващо лято. Чакам с нетърпение този ден!

Няма по-хубава седмица от тази в края на пролетта. Всичко ти напява лято, горещи нощи, слънчеви дни с дъх на море. Малките улички, със своите малки магазинчета ухаят прмамливо на праскови. Спираш се до първата зарзаватчийница и си купуваш една. Усмихнатата, пухкава дама ти я измива. Сякаш на всички денят им действа омайващо. Отхапваш и свежият, сладък сок се стича по устните ти. Мъчиш се да го засмучеш, да го догониш с език, но той се спуска през брадичката, до врата ти и надолу. Но не ти пука, че блузата ти ще се изцапа. Жадно впиваш устни в плода и не ти остава мира докато не станеш цялата в сок, но доволно изхвърлиш огризаната костилка. Вадиш кърпичка, но няма особено старание в почистването. Удоволствие е да ухаеш цял ден на праскови. Как да не си признаеш, че това е най-хубавата ти седмица?!

Няма по-хубаво време да бъдеш млад от тези кратки малки дни, в които пролетта прелива в лято. Минали са прохладите, още не са дошли жегите... В устните си усещаш вкуса на сладко очакване, притаила дъх пред неповторимата гледка на поредното идващо лято. То пристига с гръм и с дъх на липа, неусетно те въвлича с първата праскова, вдъхва сладост на дните ти с армата на лосиона за тяло на почервенелите германки, със стотиците малки капани и техните пържени картофи, с хладния душ късно вечер, с ледените си коктейли и с горещите си забавления. Един миг, който трае седмица, не оставя спомен, а само едно носталгично усещане, че скоро, много скоро ще свърши и това лято...

Знаеш ли?

2009-05-29T17:59:00.003+03:00

Не мога да повярвам, че още не съм блогнала този клип. Песента е много хубава, а клипа е едно от тези рядко-случващи се събития в българската музика - стилен, загадъчен и добре изпипан! Поздрав за Стеф и много бъдещи успехи. А на вас - enjoy!

майски... сърбежи

2009-05-27T21:03:00.005+03:00

Така става, когато ми е много хубаво... намира се нещо да се случи. Да, драги мои, да, върнах се в детството си. Болна съм от Варицела. Сякаш не ми стигаха проблемите...
Варицелата е силно заразна болест, която причинява червеникав обрив с бистър секрет, температура, отпадналост и ред други неприятни и некомфортни неща. А споменах ли, че пъпките са навсякъде, АБСОЛЮТНО НАВСЯКЪДЕ... И чесането, не дръгненето, което е абсолютно забранено се оказва единственото удоволствие в 7 до 12 дневната, абсолютна социална изолация. Само дето наще не са се изнесли... добре че са карали като малки... нещо което на мен никога не ми се е случило.
Хубавото е че симптомите ми преминаха докато бях в доста отцепено състояние та бяха припознати за махмурлук и недоспиване. Та като споменах това... БАЛЪТ МИНА! Той официално е голям батко, който шляпа младо гадже от френската. :РрРрРрРр
Бяха невъобразимо кичозни младите дами, гримът им беше достатъчен да покрие хотела, две ръце поне. И ако не бяха рядките изключения от правилото щях да съм се хвърлила в басейна. Кавалерите бяха на ниво, някои класически, други нестандартни, оригинални, а се намираха и екстравагантни. Като цяло една пъъъъъъстра вечер. Определено Неговия клас бяха най-красиви, най-усмихнати, най-готини. А Той беше най-красивият и елегантен абитуриент!!! EVER! Три вечери в официално облекло... ррр... последвани от... Варицела. Да си имам късмета.
Но, да говорим за бала. Стигнах до едно важно решение. Аз ще се заема с организацията на бала та ако ще и да ме разпнат, но няма да подложа випуска си на... това. Хотел 4 звезди, който не заслужава и 3, закуски "компле", Празнична вечеря, от която изтръпнах и която никой май не докосна и ниииикаква организация на свободното време. Без коментар, всичко е решено. Без повече тъпа програма (три трътлести каки мятат посредствени танци и издуват на абитуриентите панталоните, а докато се втъкмят в следващия си тоалет леля Мара жонглира... НЕ), без тъпчене на пици вместо храната в хотела, без безцелно шляене цял ден. Ще организирам балЪТ!!!!!!!!!!

to be continued...
а сега отивам да се мажа със спирт
може и да спре да ме сърби

майски трепети

2009-05-17T20:19:00.003+03:00

Ето че май дойде, средата даже, а с него и моите епилирани крака и, о небеса, моите къси панталонки. Да, истина е, днес Бургас видя моите крака за пръв път тази година. Шляпкането в горещината комбинирано с активно премузване през последната седмица доведе до неочаквани мисли. Като прибавим към това и усилените опити, някои от тях успешни, на Аристократката да ми лази по нервите май ми се отрази лятно, горещо и както винаги, малко изнервящо.
Май винаги е бил специален месец. Цъфтят кестените, липата пред прозореца ми е на часове от това да последва примера им, якетата и жилетките потъват дълбоко в гардероба и празничните дни увличат ежедневието. Да, тази година Той завършва и ме очакват 3 дни в официално облекло, 3 дни танци и веселие. А едва седмица по-късно е и най светлата дата за нас - 29 Май. Тази година е вторият 29ти, който празнуваме като двойка и е неизбежно да не обърна поглед назад. 2 години вече не съм себе си, а съм подобрена версия на себе си. Щастлива съм както никога и истината е че не търся нищо. Нямам нужда от нищо. Сякаш бъдещето не е цел, която гоня, а просто следващ ден. Не се притеснявам за утре и живея тъй спокойно. Уверена съм в себе си и чак на моменти се питам как един човек може така да те промени и така да направи живота ти по-хубав...
Далеч от баналностите, над които винаги съм се надсмивала, наистина слънцето е по-топло, пролетта по-романтична, а животът по-красив.
Посветих този май на промените. Промени от рода на това да се облека в къси панталонки и да изляза с приятели (ами... как да го кажа, никога не съм носила шорти, освен на плаж), да изхвърля ненужни вещи, които колкото и скъпи спомени да са... не ми трябват вече (ако трябва да бъдем точни 4 чувала). Този месец за пръв път излязох извън пределите на България, мислех само за себе си и за своето удоволствие, подстригах се късо и изхвърлих товара на почти 10 см коса от себе си, зарязах предубежденията си и изгледах цял един сериал, в който се влюбих (дааааа, знам, странно звучи, но аз рядко се поддавам на нечии препоръчения в това отношение), спестих и похарчих спестеното, но не за поредната парцалка, а за другиго. С тези свои малки победи над себе си съм доволна от своя Май и с нетърпение очаквам следващото предизвикателство - едва 16-ти е!
И така половин месец ми се стори толкова дълъг и интересен. Май определено е най-най месецът в годината. Кара те да правиш интересни неща преди жегата да е нападнала града и след като хладината е заключена в няколко часов затвор. Поздравявам всички с... месец Май!

reminisce

2009-04-27T22:24:00.004+03:00

Една много готина песничка от дните ми на улично коте... Не знам защо се сетих за нея... Обожавах я, а Blazin Squad... Tonight I'm reminiscing!Поздравявам всички!

приказка за хубавия клас

2009-04-22T11:18:00.004+03:00

Април се изнизва като срамежлива девойка от розкрепостено парти. Тоест... бавно леко и с надеждата да не се усетят другите, че си тръгва. За сметка на това идва май с нови изненади, разголен, горещ, усмихнат и много празнично настроен. Май... така ми трепери душата, че още седмица и е тук.
Нека да помислим, първата ни екскурзия заедно... ммм... 6 дни релакс и слънчеви лъчи (ако имаме късмет и тен...), после няколко (не)учебни дни, които няма да усетя, тук класна, там класна и дошъл балът... Ах, този бал! Той ще е издокаран, аз пък няма да го изпусна от очи, защото съм ревниво (да.... аз....). Нужно ли е да обяснявам още?
Ах, балове, балове... Имам странното усещане, че аз се вълнувам повече за Неговия бал, отколкото той, отколкото самата аз за моя. Но пък вълшебно време е това на баловете - какви ли не невиждани неща се случват по земята:

Имало едно време един клас дечица, учещи в гимназия. Тези дечица много се мразели, заяждали, били и сдобрявали. В 9-ти клас дори били кръвожадни едни с други. Но дошъл заветния 11-ти клас и те, хоп, превърнали се от тикви в принцове и принцеси и спрели да се дъвчат, не им се трепело вече и започнали да се "имат". Принцесите се събирали във физкултурните покои и говорели, говорели, докато ги заболели устите. Младите принцове започнали да правят купони заедно с много, много евтини принцеси (много на брой и много евтини) и така класа станал задружен. Но колко време тъй ще бъде, даже провидението туй не ще да каже. Те наговаряли в райската градина (Холандия) да ходят и цветя да берат (после да ги пушат)и планове кроели те. Но какво ще стане мили деца, следващия път това ще ви разкажа....

Знам, че това ви прилича на приказка, но като всеки нахакан разказвач, ще ви кажа, че това си е самата истина. С очите си видях, с ушите си я чух...

празни мисли на премузено мозъче

2009-04-13T23:11:00.007+03:00

Вълни, вълни, вълни. Днес се нарадвах особено много на мечтата ни с Аристократката: в един изключително интересен час по френски, в изключително пренаселената ни от 10 човека, класна стая, моето телефонче кукумявчеше в ушичките ни музичка. И тази музичка надъхваше за мечти... Да яхнем фиата, да надуем мижавкото озвучение и да бягаме да пием кафе... в Сл Бряг, например. Е да, но естествено кракът ми не стъпи на педала, а извървя 1 км до вкъщи след училище и успя да се задържи в изправено състояние колкото да стигна от кухнята до спалнята, а сега почива, удобно настанен под 2 декара дупе. Но пък музичката продължава и се радвам на една стара песничка:

Jesse McCartney - Daddy's little girl
(click on it to listen on YouTube)

С Аристократката сме полудяли по нея и я слушаме по два-три пъти на ден,... поне. И мечтаем ли мечтаем...

Ех, мечти, естествено не ни хрумна да го направим през 10те дена ваканция, не го направихме и през уикенда. За сметка на това открихме, с опит, защо повече няма да стъпим в StarBucks. Разгледахме Мол-а два пъти, наивно мислейки, че ще зареждат всяка седмица. Защо ли все ни се иска да сме там, където не можем. Сега, кротко ми мина желанието да стъпвам там, до Кауфланд само за кебапчета, а колата - под прозореца, да чака да ми дойде музата да хващаме пътя с Аристократката. Но като ни знам... мечтата ни през следващия уикенд няма да включва извънградски приключения, а цаца, картофи, и бира с таратор (най-новото ни откритие - не питай!). Уви, човек винаги иска това, което не може да има...

!!! премузен - изложен на прекалено дълготрайно влияние на музика, води до странни отклонения в поведението.

различни...

2009-04-12T22:04:00.006+03:00

Днес, за пръв път от месеци чух някой да се обръща към мен с "блу". Вълна от носталгия ме обзе. Спомних си онова тъжно момиче със сините очи. Спомних си усмивката и, зад която се криеха хиляди мисли. Неспокойното съществуване на това невинно още дете. Сега, малко попораснало и маааалко поумняло, детето вече не е тъжно, усмивката и крие само... усмивка, а мислите... те са толкова по-светли, обърнати към едно красиво бъдеще.
Да, аз бях това неспокойно, будно, много развълнувано и емоционално нестабилно човече. Дали възрастта, дали пък други, романтични фактори, не знам, но промени разтресоха живота ми. Загубих скъпи хора, намерих много нови. Обичта ми се трансформира и обгърна като лек, тюлен воал непредполагани обекти на нежността ми. С други думи - промених се аз и се промениха тези около мен. Сякаш ураган преобърна целия свят и изкорени старата същност на всеки и я замени с нова. Но след като старият АЗ е заменен с нов, къде отива екс-личността ни?
Този въпрос ме тресеше цяла вечер. И тъй като Той не беше тук, Аристократката също, телефонът определено имаше нужда от почивка, аз нямах трезвомислещ човек, към когото да се обърна. Освен... Блу.
Направих списък на всички изчезнали навици, които определят нея като друга Мен. Оказа се, че няма такива. Същите навици да пиша за всичко, което ме вълнува; същите страхове; същите надежди; същото нежелание да вися безцелно в училищната стая; същата жажда за забавления; същия апетит. Но списъкът ми притежаваше и няколко точки, които определяха Анджела като различна. Тя е по-сдържана, по-вдъхновена, по-заета, по-изтощена, но по-издържлива, по-твърда и прекалено сериозна на моменти. Нямаше щети по вътрешността на Блу. Само по обвивката и. Тя бе като порцеланов сервиз - наследство от баба ти - скрита в дън шкафовете, скъп спомен, но някак не се връзва с интериора и новото обзавеждане. Замислих се за това колко от себе си човек е готов да прибере някъде вътре, за да бъде по-привлекателен навън. Вече не ставаше дума само за мен. Ставаше дума за всички, които преглъщат нуждата да бъдат себе си, за да бъдат някой, който другите ще харесат повече. Аз нямах вече тази нужда. Анджела е уверена в себе си, щастлива и спокойна. Нейното търсене свърши. Но колко от другите около мен продължават своя път към преоткритие? Има ли мнозинство от мен-подобни, които са успяли да моделират своята същност, в нещо което да им харесва? Или може би търсенето никога не приключва и самата аз ще се променям отново и отново. Дали пък най-важната промяна в мен не се състои в това, че съм се научила да се уважавам?...

to be continued...

размисли... зимни размисли

2008-10-26T18:57:00.004+02:00

Понякога, приятелю мой, слечва ни се да си мислим, че няма по-далечно място в нищетата, смятаме че няма път по-надолу и ние сме най-зле. Обаче, приятелю, замислял ли си се, има още, колко бяха, 7-8 милярда човека на тази Земя. Ако се замислиш сега, ще се ти хрумне, че и те като теб имат моменти, в които си мислят, че нещата не могат да бъдат по-лоши. Новина - никой все още не е отличил "най-нещастния човек на света". Или това май беше антиновина...
Та, приятелю мой, не си ли срещал някой, който наистина да те трогне? Не си ли срещал цовек, който да разбереш и на когото да искаш да подадеш ръка, не от съжаление, а от възхищение. Дам, точно този човек, който е преживял толкова много, но е запазил себе си и своите сили, своя оптимизъм. Всъщност какво ни дава сили? Любовта. Любовта към приятели, семейство, към този едничък човек... Да, ти ще кажеш че както любовта е единственото нещо, което може да ни спаси, така тя е и единственото нещо, което може да ни убие. Но ще го кажеш само, защото песимизмът е заместил живеца в теб и се е намърдал на мястото на усмивката ти. Но... спомняш ли си, приятелю, онези дни, в които си бил оптимист до предела, където оптимизма граничи с глупостта?! Е, не е ли онова място по-хубаво от тази самотна, тъжна пейка, на която седиш?! Хм... усещам, че мисълта ми започва да се прокрадва из главата ти. Виж какво ще направим, приятелю, ти сега ще погледнеш през най-близкия прозорец, ще се усмихнеш на някой случаен минувач и въпреки риска да те помислят за луд ще поздравиш някой непознат на път за работа. Ех, да гледаш на живота с усмивка не е лесно като да се оттадеш на отчаяние. Щастието не е толкова обсебващо и окопиращо съзнанието. Обаче, обзалагам се че не е и толкова трудно. Трябва ти само... прозорец...

Jennifer Hudson - All Dressed InLove

2008-10-23T19:26:00.004+03:00

When you can wear what you feel
What do you wanna say?
Now love is a little number that you can wear each day
As long as you let me be the accessory
Simply send me on my way
Style of love
I look good in love

When it's been out of sight and out of mind for such a long time
That's how one forgets
So I reached in the back of my closet and pulled it out
And tried it on and it still fits

So I covered the pain up with lots of MAC make-up
But I can't help but blush
Because I'm in love
All dressed up in love

(Chorus)
Cool in the summer, warm in the winter
I'm dressed up in love
I'm cool in the summer, warm in the winter

Cuz I'm in love
All dressed up in love

People are looking, some even staring
I don't know it, when they ask me what I'm wearing
This or that, it's made for any weather
My friend and I sit down and we both make it together

Now if you really want one of your own
I hope your shoes are made for walking
Cuz I found love, and you must find love

(Chorus)
Cool in the summer, warm in the winter
I'm dressed up in love
I'm cool in the summer, warm in the winter

'Cuz I found love,
And you must find love

На всички влюбени, на всички, които търсят любовта и изобщо на всички, които вярват в нея.

Love is the thing you know...

книжлета, книжки и КНИГИ

2008-10-06T21:06:00.004+03:00

Противно на модата сред съучениците ми аз напук ОБОЖАВАМ да чета. Чета всичко, чета различни неща, чета много, чета редовно. И то не само у дома, скрита от укоряващите погледи на учудените младежи, а... в час, в междучасието, когато всеки може да ме види и да ми се начуди на акъла.
Днес следобяд, в един скучен час по френски, когато нямаше какво да се прави освен да се скучае, при моята "любима" учителка моя милост прелисти последната страница на още една вечна книга. И за пореден път си казах, че има защо тези книги да са вечни - има нещо в тях. Книгата бе "Дамата с Камелиите" на Дюма - син. Винаги съм харесвала Дюма, и таткото и сина. И колкото и да споделят общо помежду си те са толкова неповторимо различни, че човек би казал, че имената са само случайност. Бащата е по-подробен, по-романтичен, по-префърцунен на места. Франция на Ришельо, по-късно на Наполеон е толкова по-различна от салонния Париж на куртизанки, благородници със слабост към забавлението. Дюма и Дюма... Бих казала че виждам разликата между човекът на старото време с неговата приказна почти, приключенска, наситена с подробности и дълга история за хората, а младежът, въвлечен в по-ново време, в нови проблеми, в ново общество се вълнува от различни неща. Младостта му и наличието на съответна семейна среда го правят буден, търсещ, постигащ. Дамата на бащата е влюбена, но забулена в доброта, простота, женска чистота, а Дамата на сина - обичаща силно, но не така чиста. Всъщност нейната душа е също толкова чиста, но и будеща у хората най-грозното - предрасъдаците.
И всъшност колкото и да не е актуална обществената атмосфера проблемите са си все същите - човешките слабости. Може би за това обичам Дюма...

Спомням си че някъде тук имам някъде един пост след една друга книга... "Граф Монте Кристо". Не съм сигурна какво ме грабна в нея, но още помня сладкото чувство. И как бях влюбена в моя Граф... А сега след като прочетох друга книга, на един друг Дюма пак почувствах топлина, усмихнах се и може би... заобичах по-силно.

балконни размисли vol.2

2008-05-31T22:50:00.003+03:00

Часът ли? Той не е от значение. Нито пък къде съм и коя съм. Аз съм просто отвята от нощния, хладен вятър. И накъде – никой не знае. Преди обичах нощните разходки. Сега... и на балкона дори не излизам след мръкнало. Не че ме е страх!, е, може би мъничко... Забравила съм порива за нощни приключения. Вече не се измъквам тайно от къщи. Вече не се радвам на тъмнината. Вече не е уют, а сянка, която тегне над мен. Глупаво!

Градът ли? Той не е важен. Дали е голям или малък отдавна няма значение. Навсякъде дебнат чудовища и сенки от опасни призраци. Дали са подивелите кучета в парка, противния, макар и безобиден, но ужасяващ просяк, който спи подпрял глава на кошчето за боклук, пияните младежи, които се завръщат от дискотеките рано-рано, защото мама е дала вечерен час, те са толкова страшни с изкривените си физиономии и гръмкия, глуповат смях. И всички те заедно са като заплаха, която не съществува, но мама те е учила да се предпазваш, защото и най-безопасното наглед може да бъде опасно. Странно е че като малки се страхуваме от всичко, по-късно попадаме във възрастта, в която нищо не е достатъчно страшно, докато изведнъж... порасваме, ставаме силни и вместо да се чувстваме защитени ние умираме от страх както никога. Глупаво!

Какво искам? Искам днес, тук и сега, да бъда свободна и да направя всичко, за което си мисля от толкова време. И знам че после свободата няма да използвам както трябва. Но какво пък – поне ще съм я опитала. Какво от това – после ще се радвам на собствения избор да си легна в 8. Искам с Него да отидем някъде за малко и да пътуваме без да знаем накъде. Без да имаме срокове и да гоним минутки. Искам и да съм си вкъщи. Но онова къщи, което съм измислила и изпипала до най-малкия детайл. Искам да си опъна краката пред телевизора и да почивам. Искам да знам какво искам. Глупаво ли е?

Нощта напредва. Навън още могат да се чуят съседите, които си оправят личния живот. Мога да напиша сапунен сериал „Кварталът на гръмогласните”. Имам куп забавни истории, които биха станали хит. Новият „Дързост и красота”, само че в нов, ъпгрейднат вариант – „Дъртост и грозота”. Невероятно е как възрастни хора се карат за една неизметена тераса, загубени 20 лв и как Кака е бутнала колата на Бати и той сега и е сърдит. Да ви имам проблемите – нали сте живи, нали имате дом и семейство. Глупости само!

Искам да постоя навън. Всъщност не! Ходи ми се на дискотека. Или по-добре – искам на купон. Да, от това имам нужда. От купон.... Като в доброто старо време – купон у нас! Ех... Отивам на терасата да си охладя мечтите по горещи, нощни фиести.

Някой си прослушва мелодиите на телефона. ПОД ТЕРАСАТА МИ! И не просто под терасата ами В 11 ЧАСА! Оказа се възрастен мъж... Нямам думи. Ух, защо отворих терасата. Страх ме е от комари. Май нещо не е наред в този свят. Теглото ми е милиони пъти по-голямо от това на комарчето. А то просто се бори за прехрана. Какво като смукне капка от моята кръв... Издребняваме!!! Глупаво е!

ПС: След престоя си на терасата се чувствам като хранилка за комари. Интересно е усещането да имаш ново призвание - да храниш бедниге Божи Твари, които не могат да преживеят без теб. Мисля че няма да го направя пак...

2008-05-24T22:53:00.005+03:00

Честит 24ти май, на всички, които чувстват този ден като празник!!!
(Съжалявам че така невъзпитано постъпих като не честитих празника! Честито де!)

Ах, този бал!

2008-05-24T22:28:00.004+03:00

Подредих си стаята.
На 17ти ми беше първата баня. Сега съм щастлив собственик на лек слънчев загар и бели петна, "слънце не видели" под предполагаемото място на банските. Купих си и кола маска. И дори я използвах. По предназначение. С други думи щурмувах лятото с пълни сили. И неизбежно беше да не си направя равносметка на почти излетялата учебна година. Учебна ли казах? Всъщност през по-голямата си част тя си беше неучебна. Дори не усетих как се изтърколи. Беше изпъстрена с много хубави и лоши преживявания. Една пълноценна година!
Замислих се че Той догодина е абитуриент. После ми хрумна, че Той май догодина няма да се вясва на училище. Смешно. Последна година, а толкова ненужна загуба на време. След цели 11 загубени години.

Ах, този бал! Така му се вълнуват всички?! Може би просто е далеч от мен все още, а може би просто няма как да проумея цялата тази олелия. Всички тези пари, надхвърляне чий тоалет е по-скъп, цялата тази буря "Ама така косата ми хубава ли е и отива ли си с дантелките на бикините ми?" - като че някой ще ти види бикините. Вие ще ми припомните какво се случва на бала, а аз пък ще ви затапя - той няма да и гледа бикините... а като се замисля може и нея да не гледа... или да не я вижда.

Ах, този бал! За последен път си със своите "любими" съученици, с които си прекарал последните 4 години и които не можеш да търпиш вече. Обаче всички ревете и направо се съдирате от рев, защото видиш ли, се разделяте. Бла, бла. Аз ако имаше едно лесно, още от днес не бих се срещала с около 20 от 26те ми съученици. Да плача ли? Ами да, от радост! Няма да имам главоболие всяка вечер. Три пъти ура за бала! Празник на щастливия край.

Ах, този бал! Ах, тези роднини струпани в скъпарски ресторант! Защо? Ама, познавам ли ги? Не, обаче етикета изисква те да дойдат, да ядат и да пият за твое здраве, а после да продължат да ядат и пият, след като ти се изнесеш тактично. Забранила съм на майка ми дори баба ми да кани на празнична вечеря. Ще ядат препечени филийки и ще гледат "Стани богат!". Абе, балът не беше ли празник на абитуриентите? И кой е този помияр, който е решил че като наобиколи няколко къщи по 24ти май може да се прехрани на аванта? Изпращане ли? Мама и татко да ми се порадват, да ме снимат и да пием бира! Може, в краен случай, ако на мама не и се пържат картофи, да отидем на капаните.

Ах, този бал! Романтична ми беше представата за него... преди да вляза в гимназията. Вече ми изглежда като още един празник, с който са се изгаврили и са направили грозен и безмислен. Представях си го като една вечер със съученици, които да се порадват на възможността да отидат на дискотека, да потанцуват, да се повеселят, защото следват изпити, учене, работа и дълъг, пъстър живот. Но уви, до мен няма да стигне тази романтична идея. Аз ще празнувам една празна вечер, която няма да остави по-сериозен спомен от първия ми коктейл, например, или първия концерт, на когото отидох... Поредната вечер, в която ще нося семпла рокличка и много грим и след която ще се прибера и ще заспя в същото легло.

Ах, този бал! Абе... важното е празници да има!

балконни размисли

2008-05-17T22:21:00.005+03:00

За пръв път използвах терасата си по предназначение: гледах звездите. И въпреки че нощта не се отличавше със звездно небе, аз ги съзерцавах: представях си ги. Едно простичко нещо привлече вниманието ми. Имаше цветна заря, която се отразяваше в прозорчите на отсрещната кооперация. Любопитството ми на котка с дръпната опашка ведната ме накара да изляза и да я погледам. Наистина беше красиво и съжалих че от балкона ми не се виждаше добре, тъй като той гледа на юг и целия парад се пада от другата страна. Но въпреки това успях да се полюбувам на светлините. Пренесох се за миг на около километър от дома и мислено целунах Него. Той може би бе чул, а може би не какво се разиграва от другата страна на дома ми. После след като, без той да усети, се бях вмъкнала при него реших да отида по-далеч и само бегло предположих какво се разиграва в дома на приятел, който бе със своята любов и се колебаеше дали да направи първата крачка. Така ми се иска да мога да ги понаблюдавам. Да им прошепна и на единия, и на другия какво да си кажат. И така ми се прииска да се получи това, което си представям аз - да се съберат. После, когато се върнах на своята тераса си помислих, че вече някак не ме свърта у дома. Искаше ми се да бъда другаде. Съвсем другаде. Не сама на своя балкон...
И въпреки своята балконна драма реших, че това е доста хубаво място за нощни размисли. Мисля да си сложа стол за през лятото. И да я почистя в неделя. Любимото ми място вкъщи вече е именно терасата. И звездите, които се виждат. Прекрасно е!!!

ту би... нещо си

7ма конференция "Европейски измерения на българската литература" гр Бургас

2008-05-14T22:55:00.005+03:00

На 12 и 13 май 2008 година се проведе седмата по ред конференция под егидата на европейската народна партия. Повече от 30 младежи между 9ти и 12ти клас се включиха със своите трудове в сборника със същото име и представиха работите си на друдневния форум. Сред тях бях и аз. И в интерес на истината харесах работата си, когато я прочетох около 2 месеца след като бях приключила с нея. Презентацията изготвих с още по-голямо удоволствие. И дали понеже съм късметлийка, или просто, защото темата ми беше по-особена, на мен се падна честта да "закрия" конференцията със своята презентация. Направи ми огромно впечатление че толкова много млади хора четат и разсъждават, помежду другото, върху прочетеното. Някои бяха просто сложили текста си и го прочетоха спокойно с равен глас. Беше досадно. Имаше, обаче, и такива, които направиха блестяши представяния на работите си. Много бях впечатлена от единствената участничка от ГЧЕ. Нестандартна, интересна, а най-много ме впечатли, че говореше за поезията не просто по задължение, а защото я чувстваше. Моите уважения към интелекта и усета на това момиче.
Притеснена, стресната, тренирана и подсигурена аз също изнесох своята "реч" и получих аплодисментите си. Почувствах се горда със себе си и работата си. И толкова щастлива че имам учителка като моята... Гледайки другите учителки, които просто наблюдаваха си помислих че съм късметлийка. Аз имах подкрепа, която не се отдели от мен и ме гледаше с усмивка докато стоях там пред тези хора. Бе забавно, приятно, както и много, ама много удовлетворяващо. Имах моите... 8 минути слава.
Този пост е за удоволствието, което носи да бъдеш един от тези, които все още залагат на литературата и извънкласните мероприятия, които те изненадват с ненадейни знания и ти носят спомени и те карат да забравиш, че работата на днешните ученици не е в училище, а в кафетата. И като се прибави работата ми по юбилейния сборник и презентацията за учителката ми по география, мисля че училищната дейност ми допада - един по-различен поглед над учителите, знанията, работата и удоволствието. Ако можеше цялата учебна програма да е изпъстрена с подобни занимания би било толкова вълнуващо...
Замислих се и защо нямаме училищен вестник например. Аз бих чела с удоволствие подобен... а да... защото няма пари... вярно. Тъжно е че свързваме с материална липса всеки начин да разнообразим престоя си в класните стаи. Тъжно е че вече не ни пука за училището и само плачем че то не прави нищо за нас. А аз си доказах, че то дава възможности. Само чака да ги грабнеш, стига да пожелаеш...

Едня момичешка история

2008-04-24T17:19:00.003+03:00

Един от тези дни, в които вечер си уморен, отпаднал, с подути крака, но улиците те привличат с хладния си вятър и... оживеността.

Дали превъртането един час напред, довело до „повече светлина в деня ми” или просто пролетното желание на всички да видят „свят”, от ден на ден градът ставаше все по-оживен и по-оживен. Колите фучаха по Демокрация и напълно ме караха да забравям това, че все пак се прибирах към къщи. Не ми се стоеше у дома, не ми се затваряше и дългото прибиране можеше само да ме зарадва. Сама сред потока от непознати лица, коли, чиято скорост те е страх да си представиш на километража, се усетих да надничам като воайор в домовете на хората. Гледах начина, по който са боядисали стените си, какви мебели имат. Представях си кой живее в тези домове и какъв е животът им. Но колкото повече си мислех за това, толкова повече се срамувах, че до сега винаги съм се опитвала да надничам в домовете, сърцата, личния живот, връзките на тези около мен. Интересното бееше, че обратно на това, единици са тези, които са имали (не)щастието да надникнат в моя.

Преди дни бях на едно от тези прекрасни изживявания да поседна на кафе с приателки, да си бъбрим за мъже, за цици и тоалети. Невероятно е колко ми липсваха тези сбирки на анонимните жени влюбени в живота. Някои от тях ми напомняха за самата мен. Аристократката притежава онази дарба да те въвлече в най-луди приключевия само за миг. Тя е изключително саможива. Трябва само да се нагласиш на нейната вълна и изживяваш най-лудите моменти. Без да се замисли дори от това как изглежда в хорските очи, без да и пука от това, тя отиде при бармана, поиска му сламка и смело заяви, че приятелката и (говореше за Мис Прити) е свободна като птичка... Това предизвика бурни овации на масата. Всички я приветстваха с усмивки, с изключение на самата Мис Прити. Тя, най-спонтанното момиче, което съм познавала... преди 2 години, вече седмици наред не можеше да набере смелост да отиде при този мъж и да говори в прав текст... Какво беше направила любовта с нея... или всъщност какво бяха направили връзките с нея.

Мис Прити е 17 годишно момиче, с невероятен чар. Освен този чар тя притежава и интелект, когото знае кога да използва. В нея има енергия за петима. Но уви и тя не е успяла да осъзнае цената на тази своя уникалност. Но... чар като нейния наистина не съм виждала. Момиче, непретенциозно като повечето мои познати през последната година, има невероятно женствено излъчване, красива усмивка и всичко, което е необходимо на една жена, за да я направи самоуверена. Но това не винаги е достатъчно. Хорското мнение за сексапил не винаги съвпада с реалността. За беда нашето общество робува на 90-60-90. И малко заобикаляме същинската красота – естествената. Но Мис Прити винаги успява да привлече вниманието. Ето за това я нарекох така. Тя просто е красива, защото е млада, има невероятен чар и усет за стил... неждае се само от малко самоувереност.

Тя обаче не липсва на Аристократката. Нея съм си представяла винаги така. Тя е „родена да бъде богата”, както сама казва. Отива и да бъде елегантна. Отива и да бъде красива и да бъде изискана. Някак го усещам в кръвта и. Тя живее живота, който си пожелае. Дари когато е нещастна, развълнувана, тя се наслаждава на този живот, защото го обича. Ето на това се възхищавам в нея – има усет за това как трябва да живее. Емоционалността и я прави толкова атрактивна.

Другата емоционална жена в нашата скромна групичка е Лудетината. Нейната чувственост често и носи проблеми. Уви хората са такива каквито са и това е най-доброто за тях. Именно тези нейни чести сблъсъци с „неправдите” я правят такава. Понякога по детски жива, понякога наранена от тази своя детска живост тя е чаровна именно заради нея. И ако питате мен трябва да я запази. И въпреки че често се мрази, за това че е добричка... Толкова по-зле. Добротата често е оръжие срещу самия себе си, но често отваря и врата към доброто в околните. Ето защо Лудетината винаги е била нещо като моя по-малка сестра...

Далеч от сбирките ни има още едно момиче, което често разнищва с мен, над чаша кафе, мъжките навици да обичат... не както ние очакваме. Това е Съншайн. Тя е нещо като микс – от всичко по малко. Умело прикриваща интелекта си, когато се налага, красива и знаеща как да използва това. Съншайн е просто приятелката мечта. От това какви обувки да си вземеш за някоя чанта, до това дали е по-интересно да го завържеш с белезници или със шал, няма интимна или не толкова история, която дане можеш да обсъдиш с нея. Тя от своя страна, винаги дава съвети и изслушва и често търси такива. Късметът често я праща там където жената не бива да ходи – в света на сълзите.

И докато не сте си помислили че съм от онези момичета, които излизат само със себеподобни, освен ако не става дума за секс, ще ви оборя. Най-добрият ми приятел си остава мъж. Или може би най-добрият след моята мечтана половинка. Хубавто на това да имаш приятел е че можеш да обсъждаш жени с него без да се налага да го блокираш в скайп след като спи с тях. Плюс това винаги имаш кавалер, когато се нуждаеш от такъв и не му дължиш нищо, освен едно кафе... или водка. Муши е този, който винаги ми даваше от онези, силни миришещи на мъжки парфюм прегръдки, когато бях наранена и отхвърлена. На него давам съвети как да бъде мъж... на друга жена...

Това беше света за мен докато не срещнах НЕГО!!! Кой е ТОЙ ли? Ами този, когото виждаш всеки ден, в продължение на 2-3 години. Не познаваш и рядко забелязваш. Усмихваш се или настъпваш пред павильона. Общ познат, когото срещаш случайно на приятелско събиране. ТОЙ е този, който изведнъж кара краката ти да се подкосят и напълно забравяш за приятели, познати, любовници или потенциални такива. Изведнъж... не съществуват другите милиарди мъже. Съществува само ТОЙ и ненормалното желание да го опознаеш, да те прегърне, да те целуне. ТОЗИ, чиито ръце обожаваш да съзерцаваш без да знаеш защо и когато се прибереш вечер, гушваш възглавницата, представяйки си че това е ТОЙ и говориш ласкаво, докаго те решиш, че си твърде изперкала и отчаяна. ТОЗИ, който най-накрая те забелязва... или всъщност най-накрая решава да направи първата крачка и те запраща някъде след седмото небе... в рая. ТОЗИ, когото приятелите ти обожават и предвиждат сватба и дечица. ТОЗИ, който се грижи за теб, обгръща те с нежност, дава ти сигурност и... ТОЗИ, в когото си ЛУУУУУУУДО, неизмеримо, дълбоко и вечно – влюбена. Това е ТОЙ!

Кафе... в 3 през нощта

2008-03-25T03:27:00.003+02:00

Смешно е...
За да си свърша всичко запланувано без да заспя си направих конска доза кафе... в 10.30 тази вечер. Но уви то реши да се обърне срещу мен и да опропасти вечерта ми като я превърне в безсънен ад. И така след около 5 часа писане и струване, почивчици за отмора, аз най-накрая съм готова с работата си, но не и да заспя. Любимият ми трик - мляко с нес за среднощна трудоспособност даде резултат, но пресметливостта ми ме пребори - кафето все пак беше много...

Ех, това кафе. От два дни се опитвам да прочета една от притурките на вестник Капитал - Лайт. Станах голяма фенка на списанието, защото стила му е оригинален и интересен. Та последния брой е посветен на кафето и невероятната символика в тази многообразна откъм вкусове и комбинации кафява течност. Причина да бъдем заедно, интериор на нашето общуване, спътник в ежедневните ни премеждия, спасител, помощник, оазис, сутрешен ритуал, причина за развитието на индустрия - безбройните модели кафеварки и вериги заведения - кафетерии, кафенета и тн.

Та в този дух на нещата се замислих какво е кафето за мен... Обожавам вкуса му. В зависимост от настроението си го пия чисто (най-вече сутрин и когато искам бързо да се събудя), с мляко и много захар с гарнитура от бисквити (когато се глезя), с мляко (на по чаша с приятелки), нес с мляко (когато работя). Кафето и всичките му разновидности са станали част от ежедневието ми, важен момент от деня ми. Кофеинът придружен с друга една съставка, от друг мой ритуал, беше летящ старт на сутрините ми.

И всъщност как обичам да пия кафе - на спокойствие...

Цялата тази кофи-олелия ми напомня... имам едно пакетче непознат вид кафе на Спетема и трябва да си устроя един малък празник за душата - казват че било вкусно - с аромат на шоколат и с мек вкус... Ммм вече се почувствах добре...

Невена Цонева - Без страх

2008-03-23T21:27:00.005+02:00

Ето че случайността, като непознат автобус в чужд град просто ме остави на непозната спирка наречена – Невена Цонева – Без страх – албумът. И, въпреки че госпожица Айдъл не е от най-силните изпълнителки що се отнася до лайф, албумът е много силен. Всъщност силен не като бъдещ платинен с хиляди продажби. Има от хитовете еднодневки, които всички знаят... за един период от време, но други ще останат в плейлиста ми. Момата не е от най-надарените, но сполучи с този албум – направи нещо, което напоследък липсва на България – ПОП АЛБУМ, който да е пълен със „за всекиго по нещо”.

Преобладават песните ала „аз съм непукист, който стои над простички неща като любов”. Имам чувството че Невена много се е престарала в опитите да се покаже като разбивачка на сърца. Дали да е последствие от личния живот на айдълката или просто имидж хрумване, не мисля че си заслужава ровенето за поредната клюка. Но иначе като звучене музиката е модерна, свежа, мелодична, интересна. Текстовете също са добри. Нещо ново предвид текстовете на любимите ни поп фолк банализми.

Та цялостната визия е много R&B, изключително подходяща като фон за ежедневните ни... Успех на Невенчето да пробие, а аз ще послушам още малко с надеждата скоро да се появяват и нови БГ изпълнители с нейната представа за музиката на 21ви век.

Да съм красива...

2008-03-20T08:35:00.003+02:00

Никога не съм имала нужда от това да ме уверяват че съм красива или че съм секси. Но виж сега...

Докато бях сама не ми пукаше дали хората ме мислят за хубавица или ме подминават без да ме забележат. Купувах козметика, просто защото обичам да се поддържам. Правех си прическа, слагах грим, за да се харесам сама на себе си, а не толкова заради хорското мнение. Сега, когато съм семейна се чудя как да укротя най-омразната коса на света, как да и придам някакъв вид и защо, подяволите, заваля този дъжд сега, за да ми развали трудно постигнатата прическа... И как да изляза така облечена като новите ми обувки не си ходят с нито една чанта, а аз още не съм намерила чанта за тях. Това би било липса на стил и... Уви излизам така и какво да вида – никой не обръща внимание на несъответствието между черната ми чанта и бежавите обувки. Само аз си мисля че отдалеч крещя колко неуместно съм облечена. И как така изведнъж външния ми вид се превърна в основна причина и основна пречка за това да исляза или не...

Но това явление в никакъв случай не се оказва мой патент. Излиза че голяма част от приятелките ми страдат от същия синдром. Едва няколко дни след като Анди стана част от живота на Ет (безмислените съкращения са от реалните им имена), тя се появи в романтичен стил, със страшно сладка прическа, а само около седмица след това вече имаше нови обувки на висок ток, за които мечтаеше от доста време. Дали просто съвпадение са придобивките и желанието за нов външен вид или пък наистина един мъж успя да направи от момичето дама?! А тя цялата излъчва романтика. Онова сладко чувство на скоро влюбено момиче струи от нея. Улегналостта на времето и преживяното не я пречупва и тя е просто... влюбена. Мислите и, това което говори.. всичко звучи като Анди. А начина, по който му говори, нежността в гласа и направо разнежват. Хубаво е да видиш двама влюбени в днешния забързан свят... освен мен де.

Синдромът завладя и Жу. Прическата, начина, по който се облича и държи я променят толкова много. Мъжете около нея я преобъщат в едно номо момиче – уверена, смела, суетна и тези и нови качества я правят още по-красива. Едно доказателство, че всяко момиче се нуждае от много малко, за да бъде наистина красиво. Впечатлена съм колко бързо препуска в своята метаморфоза и как един единствен човек я тласна към нея... а той дори не значи толкова много за него... Е, нима не е истина че човекът до теб наистина те прави по-красив в собствените ти очи?...

Той ми каза преди няколко дни че съм започнала да ставам много по-женствена отколкото бях в началото, когато се запознахме. И преглеждайки гардероба си съм склонна да се поклоня до земята и да кажа: „Прав сте учителю” и то не с насмешка... Ужасен беше първия ми опит да си създам здрава духовна връзка с... рокля... Но резултата от нашето съвкупление (с роклята де) беше очудващо добър. И оттогава мис обожава рокли и само търси повод да облича. И не си спомням откога не съм носила анцуг... може би за една година... 2 пъти. Но дали причитата се крие именно във връзката ми?!

Някои неща ме наведоха на мисълта че аз винаги съм си била суетна, но в различен аспект. Дали съм си търсила най-готината тениска или рокля, все пак съм търсила най-готината. Но основната разлика е че днес мисля половин час какво да облека. Обувките си избирах цял ден, а иначе ми стигаха 2-3 часа. И защо, мислите?! Мислех не само за своя стил, а и за Неговия. Исках крачетата ми да са хубави и за него.

Но дали нашата суетност произтича от страха да не бъдем отхвърлени и изоставени, когато наистина обичаме?! Аз смея да твърдя че и гола, по анцуг, с вечерна рокля, съм обичана. Но не всички могат да бъдат сигурни във връзката си както аз съм сигурна в Него.

А може би просто жената все още има усещането за нужда да бъде бижу, украса, аксесоар, с който мъжа да се покаже пред другите, за да се похвали. Нима ние нямаме нужда да бъдем толкова зашеметяващи, че да бъдем показвани като трофеи, и то скъпички такива.

Но независимо от това кой отговор е изписан във вътрешната страна на моята опаковка днес аз пак ще се наперя и издокарам... И то не заради другите, а заради самата себе си и моето чувство за дълг. А в неделя може би ще се излежавам по анцуг с размаран грим от вчера... Днес... ще съм специална.

Обсебени от мрежата

2008-03-18T21:43:00.003+02:00

Вероятно на всички се е случвало... поне веднъж.

Интернет доставчика е на особено мнение по въпроса за нуждата ти от връзка с мрежата и започваш монолог за любов между теб и майка му, баща му, сестра му, леля му и изобщо цялата му рода. И осъзнаваш че колкото и да си потентен, връзката така и не става по-добра. Явно секса не е достатъчен.

А може би друго - компютъра обявява стачка и до такава степен се настървява че направо гори... в буквалния смисъл.

Или може би работата ти е дотолкова съсипваща, че силите те напускат около 8 вечерта, а столът пред монитора не е много удобен. Взимаш си лаптоп - скоро осъзнаваш че сънищата ти са станали по-хубави след като няколко вечери подред го гушкаш страстно докато той ти се пули и мига - неуспешен опит да привлече вниманието ти.

Нуждата обаче от паралелната - виртуална реалност така ти липсва. Проверяваш пощата си по 200 пъти на ден. Не че чакаш толкова писма - просто досега ти с иконката на браузъра е за толкова ограничено време, което стига само да напишеш името и паролата за мейла си и след това отново се впускаш в забързания си ден.

И така накъде? Замислих се че съм живяла години наред без абв, сайта с хороскопи, тракерите пълни с толкова интересна информация, живяла съм и без блога си и без целия този интересен свят. Но когато веднъж отворих вратичната с дабъл-клик мишката и сега съм зависима от него. Мога с дни да не докосна клавиатурата, да не отворя пощата си и тн, но отнеме ли ми се тази възможност съм БЯСНА! Никой няма право да ми я отнеме. И сега се моляна всички богове да ми върне живота отпреди няколко месеца. Тогава си пиех мохитото с Него, не ме занимаваха особено глупави дразги и отношения с глупаци. Но уви времето назад не върви. Твърдо отказва да се подчини и да обърне хода си така че аз се отказвам да го насилвам. И ще продължавам да си лягам с лаптопа и да го гушкам докато намеря време. А от екрана ще ми се смеят 200 уеб страници, които съм отворила за по-бързо заедно че да мога да ги видя. И накрая... нищо пак няма да видя. Карай....

след като вратата се затвори след мен

2007-11-22T23:37:00.001+02:00

- Чао!
- Чао, милинко!
И вратата след мен се затвори, та да не кажа изчезна яко дим. Озовах се сама насред студенотто стълбище с вледеняващ страх от това да се прибера. Но нямаше връщане назад. Тръгнах по улицата. "Не живея много далеч, ще повървя пеш." Спомних си за един мой есенен пост. Е, в същия миг го забравих - улиците сега бяха толкова пусти, че те хваща страх да вървиш сам. "Подяволите, къде отидоха всички???" Дори колите минаваха на час по три и улицата беше съвсем тиха. Сякаш самите ми мисли отекваха между голите, студени сгради. И както обикновено се случва една мисъл разбуди съзнанието ми като тенджера и черпак в комбинация от ледена вода върху горещото тяло към 5 сутринта. Мисълта трайно ме занимаваше докато се прибирах - какво се случва след като вратата се затвори? Всеки дом си има своите порядки. Мъничките си навици и правила. Кой къде се скатава след дългия уморителен ден и какво прави докато почива. Както аз щом се прибера, изглудам някой филм и се затварям в стаята си, заедно с мислите си, пиша своите истории или кърпя хастара на ума си с нови и нови ненужни изводи докато обменям някоя дума с приятели в Скайп. А дали в дома, който току що напуснах някой сяда да чете списание или книга, а друг гледа забавни сериали по телевизията. Или може би безрезултатно се опитват да водят разговор повалени от умората. Винаги съм се питала какво се случва в чуждите къщи, когато аз не съм там. Мечтала съм си тайничко да се притая някъде на скрито и без да ме виждат да мога да изучавам тяхното ежедневие. ДА крада идеи и да се радвам вна мили моменти. Да надникна какво тършува из хладилника изгладнелия мъж около полунощ, кой спи, кой не... Да видя всичко. Да науча какво се случва в чуждия живот. Просто любопитство с незнаен произход. Но уви аз се прибрах и видях само своето ежедневие. Хапване, епизод от любим сериал и после компютър, книга и уроци, почивка и шарещ погглед по тавана преди да заспя. И неуморното желание в мен да науча какво ли правят другите сега... не просто да науча, а да видя...

Усещане за... есен

2007-10-30T18:06:00.000+02:00

С ужас излязох от тъмния коридор на сградата - предстоеше ми да се прибера пеш до вкъщи, а ме боляха краката, бях изморена, а да не говорим за това че аз обикновено искам да съкратя ужаса от това да се прибирам дълго и мъчително сама. Но този път някакво гласче в мен кресна да не пипам 90-те стотинки в джоба си за автобус, след като за 10-15 минутки съм си у дома. И след като смело закрачих и оставих първите 100 крачки зад гърба си усетих страшното удоволствие от това че ще се прибера самичка до вкъщи и то пеша в това прекрасно време. Изобщо се почувствах отново опиянена от обграждащата ме есен. С Любо днес си говорехме колко е прекрасна есента когато излезем двамата и аз гушна ръката му. А особено след ужасно горещото лято тази хладна ласка е като балсам за умореното тяло. И се загледах в минаващите хора, коли... В града цареше такава сладост. Същата онази забързаност по улиците, оживените спирки от които се лее каква ли не реч и където трябва да разблъскаш тълпата, за да излезеш здрав и читав и с портфейл, но тази забързаност беше някак... есенна. Онова усещане за "искам да се прибера, да си облека пижамата и да се сгуша пред телевизора." А същевременно аз пък противоположно не исках и да чувам за това да се прибирам. Исках да се слея с града. Тъмнината съвсем леко обгръщаше града и все още дневната светлина се преплиташе с тази на уличното осветление и фаровете на върволиците коли. А зеленото човече от светофара спираше колите в редица, за да осветят пътя на високопоставените пешеходци. Същински карнавал. Спомних си един видеоклип на Блу - Curtain falls където градът беше толкова студен... а сега беше точно обратното. ВЪрвях все по-бавно и по-бавно. Изведнъж у мен избухна желанието да седна в някое от кварталните кафета сред последните посетители на масите на улицата и да постоя там... ей така да си постоя на хлад и да гледам как хората бързат да се приберат у дома след работа, докато аз си губя времето. Исках да погледам светлите витрини на магазините и просто да си почина. Но пък времето напредваше и реших да отложа своето приключение за следващия ден, когато всички щяхме заедно да се разходим. Продължих и скоро приближих кооперацията и аромат на домашно сготвено погали нослето ми. Някой би казал че е селско, а за мен това е уют. Жалко че след минути няма да усещам това. Влязох в осветения коридор на входа и там есента малко по малко се изпари и когато отключих вкъщи вече не цареше тя... Жалко... Ще ми липсва до утре...

Животът и градът и онова забравено нещо - приятелството

2007-10-17T20:21:00.000+03:00

Наскоро ми зададоха един въпрос - защо, по-очно, се занимавам да гледам ултра тъпи, според някои хора, сериали като сексът и градът и отчаяни съпруги. И това събуди сериозни дебати и у самата мен. Всъщност сериалите не са нищо по-различно от обикновената сапунка, само дето бюджета е малко по-висок и съответно актьорите не са толкова долнопробно подбрани. Но да си кажа правичката Сексът и градът винаги ми е допадало като идея - жената, която е част от щурия водовъртеж на живота в 21 век, тази, която като всички останали си има своите тайни, но за разлика от нас, тя ги споделя с половин Ню Йорк посредством колонката си във вестника. И мислите които ние се срамуваме да изричаме, размислите които витаят, но си остават дълбоко скрити в нас се изливат като потоци през устата на Кари Братшоу. Жена като всяка, но може би през измислен образ не е толкова трудно да нарушим огромната стена на своя собствен женски свят от чувства, страхове и обикновен ПМС. Колкото и шантав да изглежда този свят, в който живеят героините от сериала... всъщност те са наистина прототипи на женски характери, а животът им макет на съответния живот, който водят различните жени. И колкото и мъжете да ен разбират този сериал, той си остава мое скрито кътче с гарнитура от шоколад и цигари, а на тях оставям недоумението от смисъла на сериала... а всъщност е просто невежество по отношение на женския ум.

И след като препуснах през малко странния увод на същинските ми мисли ще обясня и какво означава той. Богатия душевен свят е дар и проклятие. Можеш сам да бъдеш свой събеседник, а телевизора просто врата към нови теми за размисъл и усъвършенстване на ума. Ала колкото повече се отдаваш на нормални човешки удоволствия - излизане с приятели, обиколки, веселие, компании и тн, толкова повече се пристрастяваш към чуждата компания. А после, когато въпросните хора се отдалечат от теб и трябва да се върнеш при... себе си чувстваш че направо полудяваш. А мен ако питате няма по-добра компания, когато липсва друга, от тази на бутилка бяло вино, кутия шоколадови бонбони и една с хубави цигари. Тогава мислите се реят като ято птици, или пасаж от онези малките весели рибки, който пасаж е като жива картина, която водата размята насам-натам. А човек си почива абсолютно пълноценно и се сближава отново със себе си. А всъщност на думи и в мечтите ми тази почивка е най-сладка, когато и се отдадеш тя вече не е същата. И точно в този момент се сещам за днешния епизод, в който Кари Братшоу изпи няколко коктейла в компанията на добър свой приятел, който я разведри, а в съчетание с коктейлите тя придоби истинска смелост граничеща с безумие и се обади на своя тузар, за да го нахока. Еееееми дааааа, дами и господа, това прави алкохолът с хората и в действителния живот. А аз не бих имала нищо против едно коктейлче с приятел, да си изплачем болките, да се посмеем и най-накрая, без да си мислил, мъдрил, будувал цяла нощ, отговора, който дни наред си търсил изведнъж да се окаже тупнат пред вратата на ума ти, че даже и с лепната панделка, лъснат до блясък.

И затънали до уши в житейския проблем с нуждата от приятелство ще пренасоча разговора. Приятелство е и връзката, или поне за мен, но интересно е че в края на деня, преди да се прибереш не можеш да обясниш на любимия човек с какво те е зарадвал, кое те е ядосало и обикновено търсим друг слушател, за да изтананикаме именно тези ни мисли. И въпреки че най-близкия ни човек е именно половинката ние имаме нужда от поне още един такъв близичък другар, с който освен за всичко останало да говорим и за половинката, да обсъждаме и да се освободим от оковите на сладкото "обичам те" и да говорим с главата, не със сърцето. И при все че сме късметлии и можем да говорим за всичко с половинката си (което не всеки може да притежава като повод за гордост) отново и отново търсим поне още едно рамо, дори и едничка опора още в живота.

В това отношение Сексът и градът винаги е бил моя икона за истинско приятелство между жени. Някои неща жената може да сподели само на... жена. А в моя живот не присъства май жена, с която мога да споделя всииички пикантерии и тънки моменти, които измъчват мисълта ми по цяла нощ и които си остават затворници на размътеното ми съзнание. Освен майка си друг не мога да наградя 100% с тази титла. Но уви и за нея не ми остава време да я въведа в последните ми идеи. Евентуално остава един човек, на когото мога да се доверя за всички мои женски тайни, но и тя е притисната от времето, което лети ли лети.

И така аз оставам с милите спомени, в които се вихри сладостта от приятелските сбирки. И не се оплаквам. Просто разсъждавам над човека, приятелствата и времето, което спори особено жестоко с мен напоследък като не желае да съвпадне с часовника на всички онези, които смея да твърдя че обичам. И с надеждата че скоро и това ще се промени продължавам с мисълта че все ще си сверим часовниците отново за онази вечеринка, която така ни сплотява и ни оставя да си поприказваме за всичко онова което ни вълнува, за сапунената опера наречена живот и за минутите, които никак не са кратки, защото едва миг дели човек от всяко важно събитие. Тези случки, които изневиделица ни разтърсват и събуждат у нас онова нещо наречено размисъл. Странно... но факт - имам нужда от тези сбирки, но уви... те си остават като план, някъде там далеч в бъдещето и като идея, която ни крепи да продължаваме напред със своя си живот и задачи... ей така, за да имаме какво да обсъждаме после.

Смях на чужд гръб...

2007-10-03T02:28:00.000+03:00

Нещичко, което случайно намерих на мейла си. Всъщност беше задача по информатика, с която аз се изгъбарках с едно от най-скъпите ми същества - бест френдчето Любчо555. Обичкам си те буболечко!

Грамота:
Връчва се на:
Любомир Лефтеров – Сакременто

Номиниран за: най-добър приятел, фалшиво гадже и диво хлапе за 2005-2006 година, за постигнатите от него заслуги:

закъснява за срещи
отменя такива
обажда се по всяко време на денонощието по телефона
взима си изпитите с оценка среден (3)
осигурява денонощен смях и забавление
раздава се на дансинга

От уважаемото жури:

.......................................

(Анджела Блу)

~ ~ ~

Това пък е рекламка за другото бубе - Михето. Леле направо трябва да ме вземе някой за мениджър... усещам скрити заложби в мен или просто часовете по инфо зле ми влияят...

Максимилян Стефанов Стоянов – Стил Хот
Брейкарчето от Бургас с невероятните умения на Хитч, чара на Брат Пит и склонности към танците и жените. Омайникът е роден в морското градче Бургас и още от малък има невероятната способност да предизвиква смях и приятелски чувства у веселяците около себе си. Въпреки незавършеното си образование той е изключително интелигентен и се справя във всички области на науката. Както талантлив стихоплетец така и невероятен химик, физик и биолог, но най вече атлет. С майка красавица и баща чаровник той наследява най-невероаятните качества на фамилията си. Универсален и перфектен във всичко.
За връзка: 048/156156 (само над 18), ул. Умопобъркани, номер -189,6, етаж подземен.

Канеленото капучино и ~Разпиляната романтика~ Vol.3

2007-10-03T00:26:00.000+03:00

Отпивам глътка и съм в нов свят, сякаш нощта и деня се сливат и вихрушка от емоции ме завладява. Мда, обичам горещо и супер сладко капучино, обичам и дъжда навън, когато съм сама у дома. Обичам през това време да чета или тихичко да слушам музика и да се наслаждавам на това как всичките ми сетива са в прегръдката на спокойствието и удоволствието, което моментът ми поднася. Обичам да стоя на терасата и да ушещам как дъжда къпе града, докато аз самата съм на сигурно място, обвита в меко одеало заедно с моето капучино. Тогава мислите ми са моето царство и аз кръстосвам тази земя на чудесата смело без да ми пука от нищо. Тогава почивката е толкова сладка и нищо не може да се сравни с нея. А всъщност обичам да мечтая за този миг, защото когато настъпи не му се наслаждавам напълно. Но като се замисля... аз най-вече обичам да мечтая. А нищо не струва толкова, колкото мечтите...

Пък и замисляли ли сте се някога какво бихте правили ако нямахте мечти. Живота щеше да е някак празен и да вървим напред по инерция, все едно сме безмислени същества. А докато моето капучино изстива до прозореца аз отново мечтая за момента, в който работата ще се свърши и аз ще отида при него. Но уви накрая после казвам само "майната му" и зарязвам всичко - имам време. Сега... сега ще мечтая. И се потапям в онзи свят, който си е само мой и там се влиза в пропуск и то само в определени моменти, когато има обявено свиждане. Там се свирам, когато Той ми липсва ужасно, въпреки че не сме се виждали само от няколко часа. Точно там аз съм пак с него и то не някъде, в някое кафе, нито вкъщи, нито у тях, а просто някъде, където не правим нищо... само се гледаме и аз нежно докосвам с ръка лицето му и ласките ми събеждат онази негова усмивка, в която съм лудо влюбена. Там, в моето кътче Блу става просто Ангелинка, която стои насред зелената полянка и се наслаждава на прекрасното време и се любува на синьото небе и някак чевства душата си така пречистена, както никога преди. Там където с приятели тичаме из полята, гоним се и звука съперничащ на песента на птиците е само нашият смях. И пак това е моето място, където виреят идеите и чакат да узреят и да се излеят върху белия лист, там аз празнувам раждането им... отделно от шумния празник... просто с усмивка на лице. Неее, не бих могла да живея без мечти.

Всъщност... кой ли би могъл? Нима едно дете би могло да израстне в добър човек ако живее насред свят от лоши възрастни, които се борят за пари, власт и причиняват болка някому? Не! Всеки малък принц или принцеса има нужда от мечти и малък свят, където няма място за злини и лоши чувства, за да може после то да знае как изглежда хубавия свят. Но защо така бързо възрастните забравят за времето прекарано в света на мечтите? И как аз сега да искам да порастна след като виждам какво ме очаква?! Не, не искам да се обрека на затвор в света на зрелите хора, след като той въобще не е зрял и разумен! Не, не искам да порастна. Искам да си остана мъничка и да се грижа за моя малък свят, където да се шмугвам вечер, след дългия ден и да се радвам на малкото останало детско насред купчините проблеми и тъга. И на пук на всички ще кажа че искам да си остана малка. Ако искат те да бързат да се включат в кръга на възрастните, аз не искам. И ще бъда винаги против това да ми отнемат мечтите. Че накъде съм ако чашата канелено капучино не ми навява спомена за сладките курабийки по коледа, за голямата цветна елха, за яйцата по великден и за веселите игри?

Не... не бих оцеляла без мечти...

Малката Анджелинка и приказния свят

2007-09-29T21:51:00.000+03:00

Днес попаднах на един материал за въображаемите другарчета на малките дечица. Съветът към родителите на "докторите" е да не гонат тези приятели, защото те в никакъв случай не са признак на психичен проблем. Но след като изчетох цялата статия си спомних за много сладък мой детски спомен.

Била съм съвсем мъничка. Никога не съм посещавала детска градина, отгледала ме е баба ми. Майка и татко работеха през деня и тогава баба и дядо ме гледаха. Целия ден прекарвах у тях в игри и занимавки - научих се да чета много малка и започнах да попивам каквато книжка ми попаднеше, играех си под масата в спалнята и изобщо бях много щастливо хлапе. Когато бях вкъщи играех с децата пред блока, но това беше предимно през лятото и най-вече през уикендите. Иначе не ми трябваха много много приятели. Бях свикнала да бъда сред възрастни.

Сещате се обаче че на едно детенце въображението му работи не на 100, а направо на 200% и докато си се занимавах самичка или с дядо аз нямах нужда от другиго. Имах си не един въображаем приятел, а цяла сурия, та не само това, имах си и куче. Всъщност сега осъзнавам че съм си представяла булонка, но тогава моето куче Джеки беше порода... куче:) Та този Джеки скитосваше заедно с мен и баба из града, возеше се в градския транспорт и беше шаш и паника за лелките по автобусите. Така де, да чуеш как хлапето сяда до баба си и съобщава гордо че е забранено да возиш куче със себе си, но Джеки никой няма да го види... Комедия... А пък баба ми се и връзваше и галеше Джеки, радваше му се... А само да уточня, съвсем здрава и читава жена си е, да ми е жива и здрава, на 78 години.

Освен домашния ми любимец имах и Сони и Сони Пинчев и също така Соня... какво беше това влечение към името, не знам. Обаче какво знаете вие... ние си имахме и офис и аз им бях шеф. След разходка редоооовно ходехме с дядо до офиса да давам нареждания. Всъщност се катурвах във храста в близката градинка и си говорех май май сама, но това не е от голямо значение. А шоу спектаклите пред баба и дядо на следобеден чай в хола бяха същински цирк разигран от мен... Джеки и Сони. И да си призная знаех че не съществуват, но ми беше неземно приятно да общувам с някого. И то не с кого да е, ами с този който никога не се сърди, винаги има време за мен и е верен до полуда. И така доста време живях в този приказен свят и когато той отесня за порасналата Иришка го напуснах без никакви угризения на съвестта. А сега се връщам с наслада към него всеки път щом ми досивее да живея в "официално признатия" такъв.

Но това все пак е само един спомен от невероятно щастливото ми детство. Защото въпреки всичко аз се имам за едно дете с прекрасни спомени от времето, когато си е играело под масата. Пожелавам на всяко хлапе да има какво да разказва с усмивка на лицето си... и за Сони и за Джеки и за храста-офис.

~Разпиляната романтика~ Vol.2

2007-09-21T23:24:00.000+03:00

В камината играеха палави пламъци, които достигаха с топлите си ръце лицето ми и даряваха ласките си щедро и... спокойно. Нямаше нищо непознато, нито пък странно в зимната вечер, горящия огън и корещото какао. Всъщност когато се прибирах само мечтаех за този зимен миг наситен с мир. Мислех си как си мечтая в камината да има огън, а на масата до мен да има чаша какао, но не каква чаша, а чаша без дъно. В нея какаото никога нямаше да свърши и магичния момент ще трае цяла вечност. А именно в нея исках да се потопя след дългия ден. Какво ли не беше се случило. Наистина подобаващ на настроението ми ден - луд, див, динамичен и естествено, неизбежно причиняващ амнезия. Щом се замислих, трудноми беше да си спомня как пиех сутрешното си кафе в кухнята преглеждайки пресата. Миг спокойствие и после буря от ангажименти, ядове и смях и така чак до 9 вечерта. А тогава само си мечтаех да се прибера в сладката къщурка. И яхнах колата и дим да ме няма от офиса - чакаше ме дома ми с неговата сладка атмосфера... и... да, и Той също ме чакаше. След като вечерята не можа да ме пребори, сервирах победоносно, а след това вихъра от енергия сам сякаш почисти и дори свари какао. Ех най-после моят миг. Пухкавите възглавнички по канапето ме обгръщаха в сладък полу-сън, а Той само ме прегърна и сгушени пиехме своето какао пред вълшебната гледка на горящите дърва, които като нежна музика пукаха и хвърляха искрички. Нямаше по-перфектен завършек на деня от това. Някак дори не исках да си легна да спя. Достатъчна почивка и отмора беше уюта на приглушената светлина от огнището, аромата на шоколад и... неговите прегръдки. Сякаш съня щеше да ме откъсне от вълшебството, за да ме отведе до утрешния ден, също толкова напрегнат като изминалия и дълго се борех със съня. Но накрая той ми отне победата, за да ми върне за геройствата в кухнята. Затворих очи и вихър от фантазии ме грабна и за миг полетях в зимното небе. Разбуди ме нежна целувка. В първия момент реших че е част от съня, че е някаква илюзия, но нечии нежни ръще ме обгърнаха и се озовах в спалнята, където вълшебния свят бе просто Неговите прегръдки. И какво ли друго да искам. Да... може би да не заспивам, за да се насладя на усещането, но уви съня не беше съгласен с мен и покри и двама ни със своята перелина... а навън снега се трупаше в тишината и сякаш даже и нощта заспиваше с нас.

Бурята, градът и песента (~Разпиляната романтика~)

2007-09-05T21:17:00.000+03:00

Непозната улица и път без край. Сякаш света е затвор, който не позволява на чувствата да покажат целия блясък и красота, които има в тях. Емоцията.. как да я покажа - да крещя ли, да мълча ли, да удрям ли или да плача, пък от щастие или от мъка, помъчи се да отгатнеш. Песен, която звучи в слушалките на плейъра, но някак стига чак до сърцето, а даже и отвъд, за да материализира чувствата. Какво се случва? Няма го въпроса "кога ще стигна вкъщи". Искам пътя да продължи още миг, а после втори, трети... Вървя все по-бавно, но някаква мелодия продължава да ме увлича в крачка. А не искам да стигам края. Там няма нищо, което да ме накара да се почувствам добре. Искам да вървя вечно. За да мисля за тези чувства. Да усещам как ще избухнат в мен след миг. А песента продължава и не мога и не искам да приема че ще свърши. И я пускам пак и пак, за да украси като венец усещането в мен. И този утринен хлад. Носи толкова много приказка в иначе тъжния свят. Кой каза че дъждат бил тъга. Искам да се сгуша някъде, да вали, да изтече целия рай и аз да съм някъде там под него и да усещам нежната му ласка. Да гърми, трещи, а аз с него. А плясъкът по грапавата улица да се слива с песента и бурята да гали всяко сетиво. Да усещам студа как се слива с мен докато останем само аз и той. Искам да у тихо... да звучи само песента. И никой да не я чува... само аз. И да няма вчера, нито утре. Времето да спре, да сме оживели кукли само аз и песента без край. Докато не се завърти отново света, както става след всяка луда буря. Докато не оживее куклата-марионетка, дете на съдбата. Докато не се появи и дъгата... ИСкам да сме само двамата с теб и света да е наш... какво по-хубаво от буря, какво хо-хубаво от есенен хлад, какво по-хубаво от нас...

Деца, грижи и няколко непоколебими генерала

2007-08-03T01:06:00.000+03:00

Уместно или не всички ние, младите хора, тийнейджърите и вече поотрасналите такива се борим за свобода, за възможността да бъдем самостоятелни и отговорни за действията си. Погледнато реално във времената, в които живеем ние сме повече възрастни отколкото нашите родители са били на нашата възраст. Наред с осведомеността ни по всякакви въпроси ние познаваме и до голяма степен отговорностите, които живота изисква от нас да поемаме. Без да говоря за поколения назад ще дам като пример поколението на 54 годишната ми майка. На моята възраст освен че за работа като каквато и да било тя не е чувала, тя не е излизала с приятели, думата кафене е била до болка НЕпозната, а прелестната кукла от универсалния магазин е била мечта. Диаметрално противоположно на това моето мио поколенийце не само че притежава карта на най-готините заведения в града, но и познава сладостта от харченето на парите изкарани с труд, а гаджетата, любовта и секса, алкохола и цигарите отдавна не са непознати за нас. Като всяко нещо обаче и това е нож с две остриета. Плюсовете и минусите са в постоянна борба за надмощие, която изтощава и родители и наследници и ги въвлича в постоянна война въвела понятия като "тийнейджър в къщата" и "злия генерал у дома". Парадокса е там че войната не е толкова ожесточена не при отговорните, примерни деца, които "папкат и слушкат", а точно обратното. Родителска грешка и нехайство или либералност - тук и аз не мога да преценя. Израстнала в, да кажем, либерално семейство аз на почти 17 години трябва да водя спорове, дори да се карам, тръшкам и да поддържам напрежението вкъщи за всяко излизане (състояло се или не) при все че работя, поддържам домакинството и се старая да облекча с каквото мога родителите си, едновременно жонглирайки с личния си живот и образованието. Всъщност срам ме хваща да казвам "личен живот", защото майка ми не е имала кой знае какъв на моята възраст. Но от тогава до сега са минали 40 години, времената, живота, самите ние сме толкова различни, че място за сравнение няма. И въпреки това аз съм "под ключ" без право на обжалване. И силите са на изчерпване в борбата за всеки час, който се мъча да измъкна, за да мога след 10 часовата си втора смяна да мога да изляза с приятели, които са сигурни хора и на които тя може да разчита. Стигаме до там че нечии душевен мир е по-важен, когато този някой те издържа... Изведнъж се почувствах тооооолкова зависима и един вид купена, че се чудя чия собственост съм - моя лична, или тази на родителите си. Въпреки че място за притеснения винаги има. Ако нашиту родители без притеснение са кръстосвали улиците и престъпността е била къде по-ниска, в днешно време опасността дебне зад всеки ъгъл. Никога не можеш да знаеш къде те причаква някой, какво ти мисли и дали не си заплашен от съвсем близо. Остав само да се надяваш че хората около теб могат в действителност да те измъкнат и да отървеш кожата си. Но както споменах - плюсове и минуси, кръговратът на живота. Но защо ли се опасявам че Уилям е безкрайно прав че нашето поколение е под знака на "изгубения морал" и "криворазбраните и изривени ценности". Аз съм разумна, знаят това, но какъв е смисъла ако около мен са група от 20 неразумни чеда на 21 век. Всъщност около мен двайсетте човека са си напълно разумни, доверени хора, които изкопани оттук оттам сформират обкръжението ми. Тук стигам отново до въпроса с "личния мир". Ето за какво трябва да се борят манекенките вече. А пък и той световния мир зависи от личния такъв на хората... Но казват капка по капка вир ставало и може би няколкото капки от познатите ми, или казано по нашенски, тайфата ми ще успеят да родят здрави прави деца, обучени и възпитани и малко по малко ще "спасим света". Не че си вярвам. Просто се надявам да не бъда толкова строг и дори понякога изнервящ родител. Но наистина на лице са огромни разлики между поколенията. Същата тази разлика очаква и следващото - това на нашите деца. И тежко им горко ако забравим рева и вечерите прекарани у дома. А аз мисля да си записвам, докато не е станало късно - утре може и да забравя. А сега лека нощ и следващия път право напред. Времето за живот започва СЕГА!

to be continued...

мъжката солидарност и смъртния одър на кучките

2007-07-27T18:40:00.000+03:00

Всички сме чували истории и легенди за прословутата солидарност на представителите на силния пол. Приятелството между тези "странни същества" винаги е било пословично - то винаги прощава, трудно бива предадено и живее вечно въпреки времето и пространството. Може би точно заради това моя милост винаги е предпочитала мъжката компания. Ала ако ние жените сме кучки - обичаме да променяме, манипулираме и управляваме и уж нехаем за околните, когато става дума за личната ни изгода, то май напоследък сме разменили ролите си. Все повече и повече дами, забележете, се "замислят", обсъждат и все повече от тях се ориентират към мъжкото приятелство опарени от конкурентните отношения със своите "колежки". При наличието на група момичета, приятелки, влюбени в едно и също момче често съм била свидетелка на материализирането на поговорката "кой превари, той завари". И въпреки това "преварилата" щастливка рядко бива отлъчвана с огромна светеща табела над главата "ПРЕДАТЕЛКА". Дали самата ни психика е програмирана така че приемаме поражението лесно и уважаваме опонента си, пък било то просто защото бързо ни минава яда, а понякога дори защото не държим толкова на "реалния резултат от лова"... не зная и аз. Но дори да останем в розовите си отношения, ние жените често си мислим "кучката ти с кучка... как те мразя само!" И интригите се завъртат замаскирани с лицемерни усмивки, споделени тайни (всъщност, често, художествена литература) и непрестанно обсъждане зад гърба. Просто ни е в кръвта да крием онези мисли, които биха довели дотам че открито да обявим че нечие нечисто поведение, и то не каквото и да било, а това на ЖЕНА, ни е наранило. Тук в съзнанието ми изникват кадри от ТВ серила АЛИ МАКБИЙЛ където героинята често виждаше в ума си как души, раздава крушета наред или пък пръска злобни погледи, които причинавят най-невероятни щети на околните. Да ти е познато?... Докато мъжете са по-импулсивни (разбития мит че мъжете никога не плачат... да, да...), дават повече израз на чувствата с, ние жените си падаме актриси (бих казала че Холивуд може да отиде пасти да яде, но би било доста грубо, за това ще се въздържа.) Умело се справяме с това да лъжем, да играем пиеси стига това да ни е изгодно. И честно казано това понякога се нрави и на мен, въпреки че го отчитам като погрешно. Най-учудващото за мен беше че се навъдиха мъже "интригантки". Разколебана между следните две възможности, все още не съм открила истинската причина: дали са решили да ни върнат с мъжка сила нашите камъни, които хвърляме по тях или пък просто без да искаме сме им предали опасния вирус. Пропускайки подробностите от рода "скъпа, пак си ми използвала пинцетите за веждите, въпреки че изрично ти забраних", или пък "котенце, в четвъртък имаме час при козметика за кола маска" преминавам направо към същността. След проведени многобройни опити с, така да кажем опитни, бели, мъжлета, учените доказаха съществуването на вида "мъжка интригантка". Отличителните белези са: неопределен външен вид, много чар, сладкодумие и богата фантазия. Така след поредния опит самата аз от момиче, което отива на кафе с приятел с колата му, аз се превърнах в използваща бедните си познати с личен автомобил като такси кучка, която след републикански кастинг е набрала за близки мъже между 18 и 30 гоодишна възраст, с приятна визия и бръмкащо четиригумо. Хъм, талант ако питате мен. И то не какъв да е, ами мъжки. А после им липсвала фантазия... глупости, просто другаде хабят енергия.

Изоставяйки настрана новият биологичен вид и неговиа психо профил нека се върнем в прекрасните минали времена. Времената на тримата мускетари, които заедно, подкрепяйки се, под клетва се сражават заедно готови да пролеят собствената си кръв, но да спасят другия. "Един за всички, всички за един!" Впечатляваща е, ако мога така да я нарека, жертвоготовността на мъжете, когато става дума за близък. А ние определено бихме помогнали, ако това съвпада с настроението и часовникът не показва точно време за масаж при симпатичния мадеж в козметичния салон, часа при фризьора или следобедна дрямка. Салоните за красота няма да фалират, почти сигурна в това, но все по-многобройни са девойките, които не са виждали каталог на ейвън, не са чували за гел и вакса за коса и са 100% доволни от шампоанаот коприва, който баба купува. Дали вървим към един общ пол, където теглиш и каквото ти се падне - я чифт гърди, я нещо друго, а от друга страна може би обменяме обучителни курсове. Остава ни само надеждата нежния пол да си остане оная купчина... с гърдите, а мъжкия, отази с другите чифтове. А аз отивам да запаля свещичка за мъжката солидарност и кучката във всяка женска душа. Тежка болест ги мори, а са още твърде млади, за да умират.

~ПРИКАЗКА ЗА ЦВЕТЕТО~

2007-05-22T22:05:00.000+03:00

Имало едно време едно малко, нежно цвете, което грижовната богиня майка всяка сутрин поливаше с роса, през деня галеше със златни, сатенени длани, а вечер къпеше в пролетен дъжд. И това цвете, дар от усмивката на света радваше окото с гледаната си коронка от снежнобели, в основата си розовеещи листенца. Също както младото момиче изчервява бузите си след комплимент, така и цветето срамежливо надничаше изпод розовичките основи на красивата си яка. И така цветето се переше денем, а вечер тихо клюмаше, за да почувства съня. Всички му се радваха дори когато още не бе се събудило съвсем и разтъркваше поувяхналите си листенца преди да ги подреди и да се усмихне широко, така че тичинките му да си играят с вятъра. То обичаше тези игри. Но летния живот скоро му се стори скучен. Само приютяваше пчелички и бръмбарчета, които заровили хоботчета, гъделичкаха тичинките му, а после отново го оставяха самичко да се успокои, да отшуми смеха му и тогава то се чувстваше най-самотно. Не че иначе не му бе скучно, но като клоуна след представление то страдаше и ронеше човешки сълзи сякаш щом усетеше, че смеха си отива също тъй бързо като лудия вятър, веселите буболечки и гальовното слънце. И за това цветето се радваше на вечерния дъжд. Значи деня беше минал и скоро щеше да започне новия, носейки надежда за ново, различно, неповторимото... с привкус на приключение. Но уви, дните се нижеха и то изгуби представа за броя им... нито пък чакаше с такова нетърпение новия. Просто се примиряваше с всяка утрин, всяка вечер, със всеки нов ден. И това го убиваше, караше го да вехне съвсем и с всеки нов пролетен дъжд то виждаше в малките локвички как линее. Но когато съвсем оклюма и не успя да се вдигне заедно със зората, цветето разбра че и то както пролетта ще си отиде. Но и деня преживя. Гледаше малчуганите как скитаха, играеха на топка и смехът им отекваше като камбанен звън. Но и това не радваше вече цветето. И така няколко дни... докато накрая не го намерих стъпкано, в локвичка дъждовна, някъде рано сутринта, ала със застиналата му, влюбена в живота усмивка - леше видяло слънцето, беше видяло радостта, като нашата светлина в тунела. "Ето за какво служел фенера..." - да... за да ни напомни че е било красиво...

Разум VS. Емоции

2007-03-30T20:18:00.000+03:00

Като всака идея Анджела Джоан Блу не се роди веднага, а претърпя много метаморфози. Първо кратка история въведе Джо в живота ми. Коя бе тя? Просто Джоан, която всички наричаха Джо. Но момичето скоро бе забравено и се появи Анджела Блу, която завзе целия ми живот. Накрая, когато стигнах трудната част Джо се завърна в пълния си блясък на сцената на писателската ми "кариера" докато накрая не се сляха в едно.
Ако сега сте се попитали какви ги говоря - всъщност пътя от Джо до Анджела Джоан Блу е особено дълъг. Това са двете истории които пиша. Двете бяха коренно различни и на пръв поглед жените бяха също толкова различни. Но след дълго време, редакции и идеи, които ме будеха през нощта реших да свържа двете истории в една, двете героини в една и двете ситуации, светлините, в които виждам двете в една... И сега нямам търпение да осъществя идеята си. Пожелавам си хъс.
А след като стигнах до това решение доста се размислих над това как наистина живота на човека може да се промени толкова жестоко коренно. Как мисленето му, голяма част от типичните за него разсъждения, мнението му по много въпроси може да се извърти на 180 градуса. И какво най-често осъществява тази промяна? В следващия момент, преглеждайки примерите около себе си няма как да не си натъпча отговора. Преживяванията, изобщо това което ни причаква, издебва в спокойно състояние и ни се "изсипва на главата" може до такава степен да ни въздейства, че да прометним изцяло мирогледа си.
От своя страна този извод не е ли едно невероятно доказателство за това колко сме подвластни на емоциите си. Уж сме били "разумни животни", а ето че най-малко ни променя съзнателното ни усещане че не сме правилно устроени. Или поне това усещане се появява, когато преживеем нещо, то събуди някаква емоция в нас, а оттам като верижна реакция, лампичката светва че нещо не е наред. А накрая се оказва че няма да имаме никакъв разум, ако нямаме чувства...
ИЗВОД? Търсите извод? Ами извода е че тези, които казват че трябва да мислим повече и да не се оставяме на емоциите да ни завладеят, да почакат навън, докато черпя останалите с кафе и бисквити. Първо идва емоцията, после разума. А, не се съмнявам че няма да се провикне някой иззад вратата: "Ами ако под влияние на емоцията направим грешка???" - тогава мили мои емоцията е била неконтролируема. Още един извод за бележниците ви: не бива да изолираме емоциите си, за сметка на разума, трябва да се научим да ги контролираме.

смешно, сладко наивна

2007-03-27T09:18:00.000+03:00

Колко смешно, сладко наивна изглежда 16 годишна девойка в компанията на 16 годишен младеж, с който очевАдно са влюбени един в друг. Аз помня още колко смешно, сладко наивна бях, когато ти ми каза, докато стояхме на плажа сгушени и морето кротко плискаше вълни, че ето тук след няколко години ще ми предложиш брак. Романтичната душа в мен се събуди. Смешно, сладко наивна. Помня колко хубаво ми беше да ме прегърнеш и да се почувствам сигурна, малка и нежна в прегръдките ти, но и смешно, сладко наивна бях. Като всяка влюбена 16 годишна девойка. Помня как обичах да те държа за ръка и да се смея на шегите ти. После сгушени на някоя пейка да слушам гласа ти, да гледам очите ти. Колко смешно, сладко наивна бях да се мисля за зряла, пораснала и да се надсмивам над другите влюбени 16 годишни девойки. Помня още как се радвах да те видя и как си мислех че всичко е розово и идеално, а знаех че нищо не е идеално, уж бях го разбрала. Смешно, но и сладко наивно. Помня как дълго време се чудех дали пък не искам отново да те прегръщам. Още по-смешно и сладко наивна - знаех че не искам, но исках да забравя какво не харесвам, откакво имам нужда, какво ми липсва при теб. И исках да избягам оттова че съм смешно наивна като всъщност вървях точно към това. Не е ли смешно, сладко наивно всяко влюбено 16 годишно момиче. Така ще си кажат най-вече семейните, улегнали дами, майки, съпруги от пиадестала на годините си. И дали ще бъдат прави - сигурно. Но още по-сигурно е че вътрешно, тайничко от нас ще поискат за миг да бъдат пак смешно, сладко наивни...

~ ~ ~

2006-11-24T20:35:00.000+02:00

Една усмивка за мама,... една за татко,... и една... за мен. В усмивката ми се отрази красиво цвете, което не познах. Тъй като по ботаника не бях особено добра реших да проверя в енциклопедията. Ала там търсих страница по страница почти цял ден. Разгръщах бавно всеки лист и търсих с очи това растение, което бях запаметила. Но там го нямаше. Разпитах този, разпитах онзи, но уви - никой не знаеше нищо за моето цвете. Препрочетох всички книги, в които ми мина през ума че може да има нещо за него. Но уви - пак не сполучих. Търсих ли, търсих. Ден, два, после стана седмица, а след това и втора се изниза от живота ми. Но нищо. Нито думичка за моето ценно цвете. Нито ред написан, нито снимка заснета. Сякаш не съществуваше. Ала аз знаех че съществува. И една вечер, както си седях с Дънкан на леглото ми, гушках го и си играех със шалчето му, се усмихнах на мечето. Не че очаквах то да ми отвърне - то винаги се усмихва, но просто исках да се усмихна на някого. Ала щом разтворих устни, видях отново моето малко цвете. То си беше там и искреше. Светлина струеше от малките му листенца. Омагьосана от красотата му стоях безмълвна и следях как капчици роса се стичаха по него. Да, няма съмнение че това беше моето цвете на щастието, отразено в усмивка. Да... една усмивка за мама,... за татко,... и една усмивка за мен и моето щастие...

Там където започва и свършва всичко...

2006-11-15T20:31:00.000+02:00

Опитах се да нарисувам един сън... и не сполучих. Опитах се да нарека съня мечта, но и този път ръката ми не ме послуша и не успях. Превърнах мечтата в любимец, в образец, на когото приписах всички желани качества и недостатъци, но да го нарисувам... отново не съумях. Мечтаех да имам таланта да превърна съня в реалност, та дори и на лист хартия, но не получих магическа пръчица, а моливът не проработи сам върху картона. Исках да кажа толкова много неща, но не можех да свържа мислите си в текст, а устните ми не се разтвориха и не излезе никакъв звук, който да издаде какво се въртеше в ума ми. Реших да цитирам част от песен, а той се превърна в цял текст, а после в албум, а накрая не знаех кое ще е най-точното. И останах си сама с мислите, без да издам на никой своята малка тайна. А исках да говоря... толкова много. След това реших да пробвам да пиша. Но лист след лист, нищо не се получаваше. И триех и пишех наново, и триех и пишех наново. Не знаех какво да напиша. Не знаех какъв белег да оставя, че съм била тук и съм живяла. Стоях пред листа с часове, а след това леко докосвах с върха на пръстите си клавиатурата, но нищо не излизаше от опитите ми. Отново нищо. Сякаш нямаше нито капка живот в ума ми и нищо не можех да сътворя, а исках. Тъй силно исках да създам нещичко, което да остане след мене. Исках да знам, дори и утре да умра, а защо не и днес, че когато няма да ме има все нещо ще напомня за мен. Нещо ще подсказва, че една душа е обитавала тяло, една душа е живяла и нещичко е оставила за спомен, а може би и за утеха. Но отказах се. Нищо нямаше смисъл. Аз просто исках да обичам. Исках да обичам силно и нещо да ми дава сили да създавам, да отглеждам идеите си, а после да ги подарявам на всички останали. Просто исках да има смисъл. Но уви... Сега няма смисъл и дори да зная, утре ще обичам пак, утре ще творя отново, утре ще живея пак... Нали днес няма нито обич, нито усмивка... за какво ми е утре, когато ми трябва днес?! А може би отново творя? Ето че молива ме вика, за да ми помогне да създам Него, та дори и той да не съществува. Ето че не закъсня и усмивката ми - музиката. Ето я и любовта - живота!!!